Тимур и неговите командоси

Правилните въпроси

2012-02-02T20:13:00.003+02:00

Когато човек се сблъска със сериозен проблем в живота или работата си, той изпада в стрес, който можем да разделим на няколко стадия:
1. Уплаха пред неизвестността (събиране на информация за проблема - доколко опасно е това, имам ли решение?)
2. Отчаяние (много опасно е, не знам какво да правя)
3. Страх ( и какво ще стане с мен сега?)
4. Гняв (не, няма да допусна да се проваля, каквото и да се случи - изработване на план за действие)
5. Успокоение (контрол върху изпълнението, коригиращи действия)
6 а. Примирение и понижена самооценка (направих всичко, но не се получи – явно толкова са ми възможностите)
6 б. Радост и повишена самооценка (успях да реша проблема, вероятно ще мога и следващият път).
Зациклянето върху който и да било от етапите неминуемо води до провал и е много важно човек да не го допуска, а своевременно да потърси помощ (резултатът от т.5 и т.6 зависи от опита и уменията). По-долу ще анализирам първия етап, а – може би в следващи статии – и останалите.

И така – кои са правилните въпроси, когато открием проблема и сме вече уплашени?
Нека си представим, че нещата в един от филиалите на фирмата не вървят добре – резултатите са незадоволителни. Изпращат мениджъра Иванов да изясни ситуацията. Той отива, събира служителите и пита: „Защо допуснахте това?”
Това е абсолютно погрешен въпрос. Той отключва защитните механизми у хората (виж точките по-горе), те изпадат паника и или мълчат и свиват рамене, или започват да сипят нелепи оправдания, или реагират с гняв и контраобвинения – „захвърлили сте ни тук, никой не ни помага”. Атмосферата е разрушена от самото начало, Иванов започва да крещи и да заплашва, а после се връща и прави списък с предложение за наказания. Резултат – скоро някои служители от филиала напускат и нещата стават още по- лоши.

След това изпращат друг мениджър – Георгиев. Той също събира служителите и спокойно започва да пита: „Какви са причините, за да не вървят нещата добре – липса на ресурс, на обучение, промени в ситуацията на пазара, нереално поставени цели…?” И тaка, докато хората се отпуснат и започнат да търсят отговорите (не забравяйте, те също са уплашени и може изобщо да не са го направили, т.е. да се намират в стадиите на отчаянието или страха). Георгиев анализира, предлага решения и ги подтиква да минат в следващия стадий – на гнева – „можем да го направим!”

Каква е разликата в подхода на двамата мениджъри и какво заключение можем да направим за качествата им? Че единият е по-нетактичен и емоционален? Не. Заключението е – Георгиев задава правилните въпроси, понеже знае голяма част от отговорите (вероятно на база опит и аналитични способности). Иванов не знае нищо, самият той е на етап „отчаяние” и дори (много вероятно) просто търси изкупителни жертви. Ето един пример как само по начина на задаване на въпросите можем да преценим уменията на един мениджър.
(Руснаците са по-облагодетелствани от нас – в техния език има две форми на „защо” – „почему?” (защо?) и „зачем?”(по каква причина?). Първата е за децата, втората – за ръководителите.)

Някой вероятно ще попита – а откъде трябва да започне човек в началото на кариерата си? Кои са първите въпроси, които трябва да си зададе, за да се предпази от бъдещи неприятности? Моят съвет е:
По отношение на себе си – какъв съм аз (добър, лош, квалифициран, опитен и т.н.), как оценявам възможностите си (мога ли да се справя на тази позиция или не), какво правя за себе си (развивам се, обучавам се – или нищо)?
По отношение на околните – какво изпитвам спрямо колегите и защо, доколко мнението (оценката им) е важна за мен, какво правя аз за тях?
По отношение на средата – какво чувствам по отношение на фирмения климат (прави ме щастлив или не, защо), какво мисля за него (ако не ме устройва – защо, къде е причината – в мен или в средата), какво правя, за да променя тази среда - и опитал ли съм изобщо?

Отговорите на тези въпроси – ако са честни – ясно ще покажат къде откъде може да дойде опасността и ще ви научат да правите обективна оценка. Задавайте си ги поне веднъж месечно. Останало – познаването на средата и механизмите на управлението й – ще дойде постепенно, с натрупването на съответния опит.

Успех!

Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (3)

2012-01-31T21:42:00.007+02:00

На следващият ден се оказа, че дисковете, които мятал Стефанов, били пиратски. Наш представител току-що подписал някакво съглашение и сега това било голям грях. Търговският мениджър отвори уста да възрази, че няма как от манастира да следи всички дивотии на правителст… актуалната политика, искал да каже. Но отец Шаолиний не прие аргументите му:
- То остави авторските права, ами малко уплашен ми се виждаш…Обаче няма проблем – ще изкараш една вечер в манастирското гробище и ще се успокоиш. Не възразявам сестра Петрония да ти донесе един чай след полунощ.

Стефанов плахо се опита да възрази, като предложи да си донесе медицинския картон и отецът сам да се убедял, че е карал бронхит като малък. Шаолиний се отначало се разсмя, но после го обзе искрено състрадание и той позволи на търговския мениджър да облече костюм за фитнес. С него Стефанов заприлича на Батман, само че без крила.

Вечерта беше доста хладна, търговският мениджър легна на тревата между гробовете и се загледа в Луната. Отначало му се прииска да завие като вълк (или като мениджър, на когото са намалили заплатата за неизпълнение на плана за продажбите), но после махна с ръка и се отказа. Отпи от манерката с манастирска сливова, която тайно бе взел със себе си и дори се настрои леко романтично. А после започна да съчинява стихове – нощта бе дълга и трябваше с нещо да запълни времето си. Затвори очи, за да не го разсейва лунната светлина и започна:

Целува ме нощта и аз заспивам,
а после идваш ти.
Сребриста светлина, която ме залива-
и болка в уморените очи…

Почувствал се почти Шекспир , той усети как се унася, но ревът на мотори наруши съня му и той се пресегна към кутията с компакт дискове до себе си.

- Е, добре де – стреснах се малко снощи – разнесе се в тъмнината гласът на Пепи Рафтингов – Смърт е това, все пак. Стават такива неща понякога, аз като виках на мама да купи някоя кравеферма, ама на … Особен дух имало в това място, вървяло с пиара си, бла–бла… Хайде, да вървим да им вземем акъла на ония…
- Спънах се в нещо – обясни Изродът – Какви са тези камъни тука?
- А, това е манастирското гробище – обясни Пепи – Внимавай, има плочи и разни други такива. Тук са погребвали най-заслужилите. Е, какво пък – няма да възкръснат, нали…?

- Защо, случва се понякога – разнесе се раздразнен глас в тъмнината. Ако рокерите четяха понякога стихове (а те не го правеха), щяха да знаят колко страшен е гневът на поет, прекъснат по средата на вдъхновението си. Но те не подозираха, а просто видяха тъмна фигура пред себе си, която малко приличаше на тюлен. За миг настъпи пълна тишина.
- Ти, такова…- започна да заеква Пепи – Какво правиш тук?
В този миг се появи втора фигура, този път женска. Беше цялата в бяло (Петрова не си носеше друга нощница) и тревожно извика:
- Абе, ти жив ли си? Понеже, нали…
- Тия ме събудиха – изръмжа Стефанов – от вечния ми сън.
И метна един диск, който отнесе фара на Изрода. После отново моторите се втурнаха надолу като подгонени бикове. Впрочем, това вече го описах веднъж.

- Пийни един чай – предложи Петрова – Ще настинеш.
- Дай – Стефанов отпи голяма глътка и горещата течност се разля по гърлото му – Благодаря ти. Виж – съчиних стихове. Искаш ли да ти ги посветя?
- Виждам, че вече си настинал – поклати глава Петрова – Хайде, лягай обратно в гроба, че ще мине Шаолиний и ще те помисли за вампир. И после…
Стефанов кимна, наля в чая половината от съдържанието на манерката и бавно се изтегна на тревата. Петрова поклати глава и бавно тръгна обратно…

Седмица по-късно Пепи не издържа. Беше въпрос на чест да приключи веднъж завинаги с тази история. Усещаше, че имиджът му силно е пострадал и лидерското му място е застрашено. Така да се каже, бе изчерпал кредита си на доверие.

Този път взеха по някоя и друга верига, боксове – изобщо, всички необходими неща, когато искаш на всяка цена да покажеш, че ти си правият. А после поеха с моторите към манастира.

По средата на пътя настигнаха черен джип. Той караше по средата на тясното платно и упорито не искаше да се отмести. За всеки случай Пепи и Изрода се изравниха с него (да не са пък някои мутри?) – но в джипа седяха двама мъже на средна възраст. Тогава рокерите извадиха веригите и удариха с тях няколко пъти по купето. Джипът веднага отби и спря, а мъжете излязоха навън.

– Абе мама ви дърта – започна в характерния си стил Пепи – Вие кьорави ли сте бе? Не виждате ли кой идва?
- Да, видяхме – единият мъж оглеждаше отпечатъците от веригата по метала – Лош късмет, бих казал.
- Много лош – кимна Пепи – При това ние сега започваме.
- Не, вие сега свършвате – прекъсна го мъжът, а после тялото на рокера се пльосна в калта до тях. Впрочем, плясъците бяха два – Изродът след секунда се оказа до шефа си.

В този момент се появи втори джип, доста по-голям. От него излязоха няколко яки момчета.
- Вземете ги тези – нареди първият мъж – и ги закарайте на пистата в Севлиево. Да направят сто обиколки. Който успее да финишира, пускате го. Останалите - нападение над НСО, знаете там…
- Ама те моторите ни не са кросови – несмело се обади някой – Ще тръска много.
- Нали това е целта? – усмихна се мъжът – Да ви дойде акъла в главата. Впрочем, винаги може да се откажете. Нападение над…
Рокерите наведоха глави, а мъжете се качиха в джипа си и продължиха.

- Министърът иска да се срещне с един човек тук – обясни мъжът на отец Шаолиний – Сам ли си?
- Абе обучавам едни мениджъри…
- Е, дай им една вечер почивка. Заключи ги в килиите – да се молят цяла нощ за всички грешни души, които са уволнили. Ясно?
Отецът кимна.

Малко преди полунощ на Георгиев му стана скучно, отвори прозореца, разходи се като паяк по стената и влезе при Стефанов. Оня лежеше на леглото и тихо шепнеше:

Ела - аз чакам всяка вечер.
Бъди със мен поне в съня ми, не ме предавай поне сега.
Не искам повече.
Ела…

Георгиев скочи в стаята.
- Брате Шекспир, да се поразходим, а?
- Греховни са думите ти, брате Георгие – но много истина има в тях. Обаче заради теб пак ми избяга музата. Тъкмо бях решил вече сам да си съчинявам текста на песните и - ето на.
И двамата се плъзнаха като сенки по стената.

– Трябва да оправим едни наши момчета – обясняваше едрият мъж, а министърът внимателно слушаше – Откак са в затвора, каналите пресъхнаха.
– Да, разбирам, но… Може да стане скандал. Имаме поети международни ангажименти, а и журналистите…
– Губим много пари – въздъхна мъжът – А тези няма с кого да ги заменя. Не е за всеки, сам разбираш.
– Да, но е сложно. Добре, ще говоря с когото трябва. Все пак – избори идат и трябват средства. Аз само заради това…
Е, имаше и нещо за него самия, разбира се. Но понеже се подразбира, не е прието подобни неща да се казват гласно.
А двамата мениджъри висяха на стената и слушаха. Когато едрият мъж назова конкретна сума, Стефанов се сепна и залитна. Успя да се задържи, но шумът привлече вниманието на охраната.

…Всичко, което се случи после, приличаше на кадри от ранните филми на Брус Ли. Две тъмни фигури се мятаха от стена на стена, а дори и по дърветата. Охраната извади оръжие, но няколко пистолета отлетяха настрани, избити от шублери с обхват 0-35 мм. Два пиратски диска разрязаха гумите на колите, а един дори – може да се е случил лицензионен – проби капака на двигателя на едната. След това сенките станаха три, като последната отчаяно пищеше, че вече е намерила себе си и молеше колегите си да я пуснат.
А после всичко изведнъж утихна.

Седмица по-късно един министър подаде оставка поради влошено здравословно състояние. В ТБПТ едновременно влязоха Инспекция по труда, данъчните служби, пожарни инспектори и дори Комисията за защита на потребителя. Госпожа Рафтингова предвидливо бе заминала в командировка на Сейшелските острови и реши за известно време да остане там. ТБПТ временно бе затворена, за голямо облекчение на бъдещите й клиенти.

Отец Шаолиний по спешност бе върнат в Китай, като настоятелно го посъветваха да остане там поне до края на мандата на това правителство. Той прие, като каза, че явно такава била Волята Божия. Само поиска да вземе със себе си Христофор и му разрешиха. Куче, куче, но кой го знае и него какво е чуло… Впрочем, Христофор дълго отказваше да се качи в самолета и се накрая се наложи отец Шаолиний да се закълне в Господ, че наистина отиват в Китай, а не в Корея.

Пепи Рафтингов и Изрода сега са съдружници във фирма за ремонт на мотоциклети – прецениха, че така им е по-изгодно след мотокроса в Севлиево. Впрочем, когато чуят за някоя по-нагла рокерска банда, те веднага звънят в полицията и тя им осигурява постоянна клиентела.

В знак на помирение Георгиев нареди на работниците да измият колата на Петрова. Отначало мислеше да го направят двамата със Стефанов, но после му се видя прекалено. Все пак – началници са…
Сега той използва новите си умения да прави внезапни проверки в цеха – отначало работниците се стряскаха, когато видеха лицето му от външната страна на прозореца на третия етаж, но постепенно свикнаха. Но когато се появи ядосан около машините, веднага крият всички шублери – просто така, за всеки случай.

Стефанов веднъж прекъсна важни преговори с клиент, отвори прозореца и излезе през него да се поразходи по фасадата. Когато се върна, оня прие всички условия.

Петрова готви поне веднъж седмично в къщи боб по манастирски и странно – никой не се оплаква. Може пък да е получила някакво кулинарно озарение или кой знае…

Но най-щастлив от всички е Главният – при бягството си от манастира мениджърите успяха все пак да отмъкнат десет литра сливова и му я подариха. Шефът веднага заряза уискито и сега ходи със странно унесено изражение на лицето и се усмихва на всички срещнати.

С нетърпение очакваме новия албум на Стефанов – той ще бъде само романси и ще се казва „Лунна целувка”. След това обаче творческите му планове включват нов рязък завой към хеви-метъл, в който разгневени байкери ще срещнат възкръснали мъртъвци… Да се чуди човек откъде намира подобно вдъхновение.

Но най-важното е, че вече няма конфликти сред мениджмънта.
Засега…

(край)

Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (2)

2012-01-30T21:52:00.008+02:00

...Малко по късно отец Шаолиний ги заведе до килиите им, обясни им, че на следващия ден започва превъзпитанието им и ги предупреди ако случайно през нощта видят сенки, да не се плашат. Не били демони, а рокерската банда на Пепи Рафтингов, която обичала да идва да се бъзика с обучаемите. Тримата мениджъри се спогледаха, а Георгиев повдигна вежди.

На сутринта отецът ги събуди на разсъмване и им каза, че трябвало да обиколят сто пъти манастирския двор и да кажат три пъти „Отче наш”. Стефанов веднага се усъмни дали не е станала грешка и не може ли обратното – да направят там три обиколки, а после, в уединение и смирение…кой ще ти брои. Шаолиний поклати глава и ги изкара на двора. Тук се оказа, че никой от тримата не разполага със спортни обувки.
- Няма и да ви трябват - успокои ги отецът - Боси ще бягате.

Давайки си сметка, че се обръща към човек, които троши тухли-четворки с гола ръка и усуква арматура като конец, Петрова крайно внимателно се осведоми дали Шаолиний е посещавал наскоро медицинско заведение и изобщо – дали се чувства добре, така да се каже.
– Не, не съм луд - успокои я отецът – Събувайте се и хуквайте, понеже иначе ще развържа Христофор.
Всички едновременно погледнаха към огромния черен пес до оградата.
– И имайте предвид, че кучето е праведно и пости с нас, та е малко нервно напоследък…

- Боде – сподели Георгиев на тридесетата обиколка – И тази роса…Ще хванем ревматизъм.
- Прав си, чадо мое – кимна отецът – Трябва да се окоси. Е, довечера ще имаш възможността…
- Кабелът няма да стигне – отбеляза задъхано Георгиев – ще трябва удължител за косачката.
- Не, няма. Ще използваш обикновена коса.
- Ама аз никога не съм … - започна оперативният мениджър, а после внезапно млъкна и се втурна да догони Стефранов, който му водеше с две обиколки.

Оказа се, че в манастира изповядват дискриминация на жените - след кроса пратиха Петрова да чисти боб, да го вари и т.н. (като я предупредиха да не гледа на него кога ще свърши обучението, понеже било грях), а Георгиев и Стефанов застанаха срещу големия орех в средата на двора.

- По програма сега трябваше да хвърляме сюрикени… - започна отецът – Обаче свършиха. Колегите преди вас мятаха където им падне и ги изпогубиха. Е, вярно – убиха повече дивеч от местната ловна дружина, но сега… Брат Георгий, ти нали беше производствен мениджър…?
- Оперативен. Производството, плюс логистика, контрол на качеството, планиране, доставки, поддръжка на машините и дявол знае какво още…
- Шът! Не споменавай името на лукавия, не той ви е правил организационната структура. Мисълта ми беше – сигурно си инженер?
Георгиев потвърди.
- Е, ще мятаме шублери тогава… Купих десетина от магазина в селото – механични, че повече издържат.
- Аз не съм инженер – отбеляза Стефанов – Телбоди ли ще мятам? Или химикалки?
- Една химикалка, ако е правилно използвана, може да нанесе далеч повече поражения от който и да било сюрикен - каза Шаолиний – Ако си имал работа с държавни институции, би трябвало да знаеш. А в случая и двамата ще мятате каквото има, пък като се върнете на работа, може да се упражнявате и с други неща…

…Пет часа по късно Георгиев метна шублера за хиляден път и закова един случайно минаващ бръмбар за дънера на ореха. Приличаше на Гойко Митич през най-добрите му години и добре че наблизо нямаше цигани да го видят – като нищо щяха да кръстят някоя махала на негово име.
Доволен, Георгиев избърса потта от челото си, прекръсти се за очи (отец Шаолиний не се виждаше наоколо, но знае ли човек?) и се обърна да види как се справя колегата му.
Стефанов не хвърляше химикалки, естествено – отецът просто се шегуваше. Вместо това търговският мениджър мяташе компакт-дискове и доста приличаше на дете, което си играе на фрисби. Дисковете обаче свистяха все по-остро и траекторията на движението им се все повече се изправяше.

Георгиев се огледа, не видя Учителя и злъчно подметна:
- Не искам да ставам лош пророк, но като го гледам тоя – утре ще ни накара да се катерим по стените. Стефанов, ти гледал ли си някой филм за нинджи, понеже аз…
Колегата му поклати глава и метна поредния диск. Той изсвистя остро, описа ярка дъга в лъчите на слънцето, а после се сниши и сряза телта, с която бе завързан Христофор…
Тъй като орехът беше прекалено далече, двамата мениджъри наистина се изкатериха по стената на манастира. Как го направиха и те нe разбраха, но Георгиев успя пътьом да надбяга едно гущерче, а Стефанов, минавайки покрай прозореца, напомни на Петрова да внимава да не пресоли боба.

Вечеряха мълчаливо, макар че Шаолиний на няколко пъти ги провокира да обсъдят Котлър или Уелш. Накрая, обиден от нежеланието им да контактуват, напомни на Георгиев, че трябва да окоси тревата наоколо и изчезна някъде.

Оперативният мениджър отвори вратата и установи две неща – че Христофор е здраво завързан (което беше добре) и че навън вали (което изобщо не беше добре). Георгиев се огледа и видя грубо расо с качулка, а до стената – подпряна коса. Проклинайки всички тиймбилдинги на света, той въздъхна и посегна към расото…

- Това изобщо не беше яко – въздъхна Пепи Рафтингов и вдигна лице към звездите с надежда кръвта от носа да спре – Изрод, ти си виновен!
Изродът поклати глава:
– Ами! Ти предложи да го засечем онова микробусче и да ударим с верига по него. „Ръката на съдбата”, а?
Всъщност, случило се бе точно така. На всичко отгоре буса го караше някакъв дядо и всеки нормален рокер би предположил, че подобен екземпляр може да кара само тикви или зеле, според сезона. Друго си е човек да му вземе акъла и да го вкара в канавката…
…Но се оказа, че дядото возеше работници, които се прибираха от близкия строеж. И остави това, ами си носеха и лопатите с тях…
– Не, не беше яко – повтори Пепи и отърси полукръглия кален отпечатък от якето си – Абе, тия нямат ли ръководител да обекта- да ги научи да си мият инструментите след работа…? – и усетил, че почва да губи авторитет пред бандата, добави – Я да прескочим до манастира, чух от мама, че са докарали нова партида добичета…?
- Не знам – поколеба се Изродът – Днес май не ни е ден…
- Я стига! – извика високо Пепи – Ние банда ли сме или какво…? И самата смърт да ни чака пред манастира, да не мислиш, че ще се уплаша?
Последните му думи потънаха в рева на моторите и колоната пое нагоре…

Георгиев косеше и тихо псуваше, без да го грижа грях ли е това в случая или не. Една кукумявка се обади, но оперативният мениджър й метна един шублер и така и не разбра колко му остава да живее – птицата замлъкна завинаги.
Георгиев свърши с двора и реши да излезе да окоси и пред вратата на манастира – поне да свърши с всичко наведнъж. Дъждът се усили и той нахлупи качулката…

Моторите спряха на малката полянка пред вратата и Пепи отново се провикна:
– Кълна се, че дори и самата Смърт да… - и млъкна.
Тъмна фигура в расо с качулка и с коса, преметната през рамо, излезе от вратата и тръгна към тях.
- Мен ли търсите? – любезно се поинтересува Георгиев, стиснал няколко шублера под расото – Идвам.

Но ревът на моторите се извиси отново, а фаровете им изведнъж се насочиха в обратна посока. После запрепускаха надолу като биковете в Памплона, ако може да се вярва на телевизията.
Георгиев поклати глава и тръгна обратно.

(следва продължение...)

Тиймбилдинг – 4 (В търсене на себе си) (1)

2012-01-30T00:07:00.007+02:00

Един ден главната счетоводителка Петрова дойде както винаги с колата си на работа, но на улицата пред фирмата копаеха канал. Имаше облаци прах, машината мина през тях и излезе мръсна като бедуин, който вече втора седмица не може да намери поредния оазис.

Петрова спря на паркинга до портала, излезе, видя колко прашна е колата й и мислено реши по-късно да си измисли някакво ходене до банката, за да има повод да отиде на автомивка.

Малко по-късно пристигна и търговският мениджър Стефанов; той пътуваше с градския транспорт и естествено – завиждаше на колегите си, които – поради несправедливата политика на заплащане във фирмата – получаваха повече от него и можеха да си позволят собствен транспорт. Обладан от искрена пролетарска ненавист, той се доближи до колата на колежката си и написа на задното стъкло „измий ме”. Друго не можа да измисли, то затова и рекламните слогани на компанията ни са малко…

Трети дойде оперативният мениджър Георгиев, паркира зеленият си Пасат под личното си дърво, а после се огледа. Видя колата на Петрова, мислено я нарече „мърла” (колежката, не автомобила) и отиде на напише и той нещо.
Баналността на Стефанов го възмути; Георгиев излезе от портала, отиде до изкопа и донесе две шепи прах, след което внимателно посипа задното стъкло, за да заличи глупостите на колегата си. После се усмихна зловещо и на свой ред написа „всички катаджии са педерасти”. Огледа доволен свършеното и отиде да си гледа работата.

Петрова успя да се измъкне около десет часа. Понеже се боеше да не я види Главният, тя бързо притича през двора, скочи в колата и рязко потегли. Естествено, не забеляза надписа.
Обикновено Петрова бе подлагана на проверка от органите на КАТ средно веднъж месечно. Сега я спряха два пъти на отиване и три пъти на връщане (понеже не бе забелязала надписа, главната счетоводителка се паникьоса и така и не стигна до автомивката), като не я глобиха само за червилото с изтекъл срок на годност в дамската й чанта. Но за всичко останало си го отнесе по пълната програма. Дори когато мина портала, две катаджийски коли дълго обикаляха пред него като гладни акули. След около час се отказаха и изчезнаха.

Едва когато слезе и потърси на кого да се оплаче от нещастната си съдба, Петрова видя надписа. Изобщо не си помисли, че той може да е дело на работник например. Вместо това тя влезе в стаята си, седна пред компютъра и отвори местния сайт за безплатни обяви. Написа „предлагам много любов”, а отдолу сложи телефона на Георгиев. После помисли малко и добави и този на Стефанов.
Това се случи около обед; два часа по-късно колегите й вече бяха получили по около петдесет непристойни предложения и от двата пола. Тогава първо Георгиев, а десет минути по-късно и Стефанов, изключиха телефоните си.

...А в същото време в кабинета си Главният водеше важни преговори. Стана дума за цени, той набра номера на Стефанов – пълна тишина. После заговориха за срок на производство, Главният потърси Георгиев – същата работа. Наложи се той самият да решава и - както винаги – обърка всичко.

- Аз мога ли или не мога – попита Главният, а ние мълчахме, понеже можеше – Обиди към родната полиция (която ни пази), еротични обяви… Абе, вие защо не се върнете всички в детската градина?
- Триста лева – Петрова беше направо бясна – Толкова ме глобиха. Шефе искам да им ги удържиш от заплатите.
- Да, да – възрази Стефанов – А мене по телефона ме нарекоха „сладко зайче”. Кой ще ми покрие моралните щети?
- Ами ще те нарекат я – не остана длъжна Петрова –Я си виж ушите!
- Абе те имаха друго предвид… Георгиев, тебе нарекоха ли те „зайче”?
- Не – поклати глава оперативният мениджър – Само ме питаха колко ми бил дълъг инструментът. Е, аз исках да отида до работилницата да проверя, но те не уточниха за свредло ли става дума, за метчик ли…
- Млък! – удари по масата Главният – Само глупости вършите. Разбирам да бяхте написали на стъклото нещо за мисията на фирмата, за политиката по качество, а вие…
- Нямаше толкова място – справедливо отбеляза Георгиев – а и Петрова беше тръгнала да мие колата, така че - какъв смисъл?
- Ако бяхте написали за мисията, нямаше да я измия – излъга главната счетоводителка – Зайчета такива!
- Виждам, че няма да стане с добро – въздъхна Главният – Миме, я ми намери телефона на Рафтингова…

Специалистката по ситуационно обучение изобщо не изглеждаше обезкуражена; изслуша с каменно лице за новите подвизи на мениджърите, като през това време като истински професионалист успя да измисли поредната си теория.
- Това се нарича синдром на загубената самоидентичност – заяви накрая тя, горда с фантазията си - Често се среща сред мениджъри, които по цял ден нямат какво да правят.
Георгиев отвори уста да възрази, но Главният реагира пръв:
- Точно така – много са загубени! Обаче като нямам други… Не може ли да се направи нещо?

Оказа се, че можело. Рафтингова разполагала с необходимата среда. Ако колегите бъдели поставени в нея,бързо щели да преоткрият себе си и да станат хора със съвсем други приоритети. Образно казано, щели да се пречистят от злобата, завистта и дори от дребнавото заяждане.

За хора, минали през три поредни тиймбилдинга, думите й прозвучаха зловещо. Дори Георгиев се почеса по главата – нещо, което той не бе правил, откакто миналата година подчинените му забравиха да сложат цимент в главния миксер и пет тона тротоарни плочки така и си останаха под формата на супа. Стефанов мислено се прекръсти, а Петрова реши вечерта да си направи магия за късмет.

Но Главният само кимна и каза – щом трябва, значи трябва. Тоест, подписа присъдите на тримата и поръча на секретарката си да му донесе ново кафе.

Колата на ТБПТ тръгна в късния следобед, а пътят към върха на планината беше дълъг. Когато стигнаха, беше вече тъмно. Спряха на малка полянка, а в края й имаше малък манастир. Човекът на Рафтингова почука на вратата.
След малко излезе едър монах:
- Дал ви бог добро, странници! Това пак мениджъри ли са?
Представителят на ТБПТ кимна.
- Трябва да намерят себе си? Да им се отворят очите за доброто и възвишеното? Да си пречистят душите от Злото?
- По-скоро да спрат да се лигавят – обясни придружителят – Поне в работно време. Е, ако намерят и себе си, няма лошо. Но без допълнително заплащане.
Монахът тежко въздъхна, за да покаже колко чужда му е подобна земна суета. После обаче уточни, че парите можели да бъдат приведени и по банков път, пожела на човека от ТБПТ бог да го закрилял на връщане, понеже по пътя имало много дупки – и направи път на тримата да влязат.

Когато се оказаха на манастирския двор, той се представи:
- Отец Шаолиний, добре дошли в божията обител. С моя помощ ще изгоните дявола от себе си и след две седмици ще станете нови хора. Молете се и се уповавайте на божията милост… Апропо, вече стотина като вас съм върнал в правия път.
Стефанов, който беше много чувствителен на тема (само)реклама, веднага реши да се заяде и отбеляза, че името на монаха му звучало малко необичайно.
- Е, вярно е – въздъхна отецът – Стана тя навремето една… Извика ме владиката и вика – абе, Тошо – всички си откриха дъщерни клонове в Китай, само ние тук спим… Я да вземем да инвестираме в една църква там…

…Обясних му, че в Китай християни почти няма, но кой да ме слуша… Далавера имало, разходите били малки, а постъпленията щели да са…Викам му аз – дай първо да подготвим един бизнес-план (навремето и аз бях мениджър като вас), да направим предварителна оценка на инвестицията, така да се каже – не и не. Всичко от мен зависело, аз да съм намерел на място клиентите – тоест, да съм убедял китайците в предимствата на нашия продукт, християнството – и да съм спрял да се оправдавам с неблагоприятната конюнктура. И ме пратиха.
- Познато… - въздъхна Стефанов – Дадоха ли ти план за постъпленията?
- Че как иначе… И ако не го изпълня – на пост и молитви. Разказа ми се играта, да ме прости господ.
- И после? – Георгиев гледаше сградата на манастира, която на фона на луната щеше да прилича малко на замъка на Дракула, ако не беше кръстът – Анализ на резултати, преатестация…?
- Нещо такова. Прехвърлиха ме в Япония, след това в Западна Европа… Разработвах нови пазари, така да се каже. Накрая ме прибраха обратно и за лоши резултати ме пратиха тук – сам.
- Сам в манастира?
- Да, съвсем. То сигурно и оттук щяха да ме изгонят, но добре, че веднъж дойде да се изповяда божията рабиня Рафтингова (всъщност тя беше със сина си и малоумните му приятели – рокерите на барбекю и нямали къде да си изстудят ракията) – та се запознахме и тя ми предложи да се заема с обучението на мениджъри. Да ги направя нови хора, угодни на бога и Управителя. Та така…

- А слушат ли ви? – усъмни се Петрова - Мениджърите са малко опърничаво племе и…
- Е, оправям се с божията помощ – усмихна се отец Шаолиний – Нали обиколих половината Изток и къде ли не още. Понаучих това-онова, даже допълнителен курс за нинджи изкарах. Ето,вижте.
После отецът направи неуловимо движение с ръка, чу се трясък и един клон на ореха до тях падна на земята. Георгиев се наведе и го вдигна – клонът беше поне пет сантиметра в диаметър.
- Аз по-рано чупех тухли – похвали се Шаолиний – Някаква мутра искаше да строи вила отсреща и докараха един камион. Обаче докато дойдат майсторите, аз натроших половината, а от арматурното желязо огънах надпис „слава на Господа”. Е, наложи се да усуча няколко пръта, но стана много красиво. Утре на светлото ще го видите.
Мутрата даже ме викаше за бодигард и даваше три владишки заплати, а когато му отказах, се ядоса и нареди на охраната си да ме набие. Те момчетата, не бяха виновни, изпълняваха заповед, но послушаха дявола… не им се сърдя. Като дойдат понякога с патериците, черпя ги с мед. А мутрата скочи в джипа и хукна да бяга, а аз понеже нямах сюрикен подръка – метнах по него ключа от параклиса и… Господ да го прости.

Та, бих казал - слушат ме…

(Следва продължение...)

Дяволска работа

2012-01-24T20:45:00.003+02:00

Ваше Светейшество,

Пиша Ви това писмо по повод на появилите се напоследък сведения, че аз и мои колеги сме били сътрудничили на тайните служби, които със заплахи ни принуждавали да доносничим. В това няма и капка истина - аз вярвам, че Бог винаги ме е закрилял и не трепнах дори когато срещнах Нечестивия…

…Бях млад монах в Джибровския манастир и понякога след вечерната молитва прескачах до съседното село – там имаше много вдовици и старият поп Койо не успяваше да насмогне да ги утеши…Та – ходехме да помагаме кой колкото може, колеги сме все пак.

Докато се връщах през гората, изведнъж пред мен изскочи самият Дявол. Беше същият, както го рисуваме – с рога, копита и опашка, с рунтава черна козина. Само вила нямаше.

Прекръстих се, извиках „Анатема!” и посегнах да извадя от пазвата си кръста, но очевидно бях го забравил при Минка, вдовицата. А Нечестивият гръмко се разсмя и почна да издевателства:
- Брате Кадесарие, струва ми се, че скоро ще си попълня щата за ваша сметка. Чувам, че колегата ти брат Дисидентий вчера бил казал на вечерня, че по-добре било вместо Назарянина да разпънат Правчанина…Вярно ли е? Понеже си е голям грях де…

Отрекох яростно и обясних, че брат Дисидентий всъщност спомена, че Правчанина трябвало да го изгонят с камшици от мястото му, както Спасителят изгонил търговците от храма – понеже за власт продал мечтите на хората. Дяволът сви рамене:
- Е, значи неправилно съм бил информиран…Вярно, какъв грях е това? – и се стопи в тъмнината.

Два дни по-късно брат Дисидентий изчезна и по-късно ни бе казано, че от сега нататък щял да служи в някакъв новооткрит манастир на остров Белене. Е, щом такава била Волята Божия…

…Седмица по-късно Нечестивият ме пресрещна отново. Този път си носех кръста и го вдигнах пред него, но той само махна с ръка. После се изведнъж се ухили:
- Обаче този път те хванах, брате Кадесарие! Минка, дето все я утешаваш, ядяла всеки ден пържоли. И това по средата на Велики пости…?

Стана ми мъчно за Минка и възразих:
- Какви пържоли бе, жената хляб няма. Ако не вярваш, питай комшиите й – с всеки е споделяла, че откак се появиха тези текезесета – добре че е градинката в двора й, иначе досега да е умряла от глад…
- Какво пък, ще попитам – кимна Нечестивият – Ще проверим.

…Повече не намерих Минка у дома й. Комшиите ми казаха, че внезапно и тя решила да се посвети на Бога и заминала да му служи в Беленския манастир, на острова. Стана ми едновременно тъжно и радостно на душата.

…Последната ми среща с Нечестивия беше около месец по-късно. Той изглеждаше леко угрижен и ме попита вярно ли било, че игуменът на манастира ни се кани да ходи в Атон и не планира връщане. Понеже да изоставиш така нещата си било повече от грях – ще изчезне някоя ценна църковна утвар и после…

Поклатих глава и обясних, че отец Невъзвращений отдавна е опаковал ценните икони и смята да ги вземе със себе си – на далеч по-сигурно място. Странно - Нечестивият не изглеждаше никак разочарован.

…Впоследствие се оказа, че всъщност отецът смятал да оглави новия манастир в Белене, а това с Атон било просто шега. А мен единодушно ме избраха на мястото му - и така, с божията помощ…

Та – лъжат журналистите, да им прости Господ! Не може човек да служи едновременно на Бога и на Сатаната…

…След като прочете копие от писмото, генерал Петров дълго се смя. „Не може ли, не може ли… Но какви времена бяха – вярно, че кожата малко ми стягаше, а с онези копита и опашка приличах на магаре … и скандинавския шлем с рогата, дето отначало не искаха да го дадат от музея… Но - служба, какво да го правиш – за благото на Родината беше всичко.”
И нареди да му донесат годишните отчети на фирмите, които уж не притежаваше.

Как да станем депутати за десет дни

2012-01-13T22:20:00.005+02:00

Ден 1:
Избирате си кауза – задължително е тя да е насочена срещу някого или нещо, понеже българинът „най-обича да мрази”. Например, обявявате се срещу горските мравки. Поръчвате си онлайн мравояд.

Ден 2:
Изработвате си програма – да унищожим горските мравки у нас. След това добавяте – и да бъдат увеличени пенсиите, да дават повече мачове по телевизията и т.н. Карате жена ви да ушие партийното знаме – зачеркната мравка на горски фон.

Ден 3:
Работите за имиджа си – отивате в гората, събувате си гащите и сядате в някой мравуняк. Връщате в къщи и се снимате – без гащи, естествено – и вече сте жертва на системата, пардон – на хищните горски мравки. Разпространявате снимките във всички социални мрежи.

Ден 4:
Започвате серия публикации в Мрежата, в които изброявате колко пътешественици са загинали в челюстите на жестоките мравки. В списъка включвате и всички безследно изчезнали през последните триста години. Споменавате, че познавате човек, който видял в гората оглозгани човешки кости, а по тях – пълзящи мравки. С искрена загриженост съветвате майките да не оставят децата си да играят вечер до късно в градинката пред блока.

Ден 5:
Получавате в пощата мравояда и го кръщавате Кънчо. После свиквате митинг и по средата на речта ви пристига окървавен човек, по когото лазят мравки. Това всъщност е брат ви, но хората няма откъде да го знаят. Той с последни сили успява да извика, че е последният оцелял от селото им и припада в краката ви, а Кънчо го облизва.
Вие казвате, че всеки час вече е критичен, а после плавно преминавате към темата за пенсиите, помощите и т.н.

Ден 6:
Носите в редакциите на всички по-големи вестници флашки, които сте получили в гората от непозната мечка. На тях има записи – отначало мечката реве от болка (хапят я мравките!), а после постепенно се успокоява и започва да разказва какви ги вършат лидерите на другите партии. Ако някой по-подозрителен журналист подхвърли, че мечките не можели да говорят, предлагате да му дадете адреса на бърлогата й, за да отиде да се увери лично. Обикновено отказват.

Ден 7:
По време на телевизионна дискусия почвате изведнъж да крещите, че българинът винаги е ценил най-високо свободата и достойнството си, застрашени сега от злобните насекоми. Предлагате всички горски мравки незабавно да бъдат изселени в съседните страни, а останалите тук – направени на сапун. В краен случай може и на шампоан.
Ако почнат да спорят с вас, насъсквате Кънчо да ухапе опонента ви.

Ден 8:
Започвате преговори за коалиция с партията, която се бори против майските бръмбари. После обаче размисляте и предлагате подкрепата си на тези, които имат най-голям шанс да спечелят. Приемате всички техни условия, стига да ви обещаят, че по банките в парламента няма да лазят мравки. Те се съгласяват и ви предлагат две избираеми места – за вас и за Кънчо.

Ден 9:
Тихомълком връщате по пощата Кънчо и давате мястото му на жена си.

Ден 10:
След като положите клетва в парламента, организирате пресконференция и обещавате, че ще продължите борбата срещу хищните мравки от високата трибуна. После напомняте какво сте преживели за благото на Отечеството, събувате се и показвате на избирателите пострадалата част от тялото си.

Впрочем, щом са гласували за вас, те друго и не заслужават.

Князът и трофеите

2012-01-12T12:02:00.002+02:00

Живял някога един княз – и понеже източниците на доходи в страната му били доста ограничени, той ги допълвал, като непрекъснато завладявал нови територии.
Ето защо в началото на годината събирал огромна армия и тръгвал на път. Тогава командирите и войниците му тайно въздишали, понеже по онова време за участие в подобни походи не се плащало почти нищо, а рискът да загинеш бил съвсем реален. Само че никой не ги питал.

Когато стигнел до някой укрепен град, князът спирал и построявал огромен лагер. После викал някого от командирите си и му нареждал да превземе града със своя отряд – армията била толкова голяма, че на предната линия просто нямало място за всички. Но князът бил по своему справедлив и изпращал командирите си по ред.

Един успявал да се справи веднага, друг водел изтощителна обсада, а трети просто загивал. В последния случай изпращали нов командир, но накрая градът така или иначе бивал превзет. Тогава войниците го ограбвали и носели плячката на княза, който нареждал тя да бъде добавена към огромния обоз с трофеи, който следвал армията.

В края на годината армията се прибирала, князът вземал половината от всичко за себе си, а останалото делял между командирите, а те – след като отделят своята част – сред войниците си.

Князът се смятал за справедлив човек и когато започвал делбата, дълго се опитвал да си спомни кой е воювал по-дълго и защо – градът ли е бил добре укрепен или просто не било подходено както трябва. После изисквал същата безпристрастност и от командирите си и те я проявявали, понеже иначе рискували да останат без глави.
Но странно – винаги още на следващия ден след подялбата в армията тръгвали слухове, че князът давал на някого повече, понеже съответният човек го хвалел непрекъснато, а на друг по-малко, понеже често критикувал стратегията (това, последното, било чиста измислица, понеже никой не смеел да критикува каквото и да било – но князът много се огорчавал).

А когато почнали да говорят, че имало значение дали си далечен роднина на княгинята например, той накрая не издържал. Наредил да повикат един стар пълководец и го помолил за съвет. Човекът свил рамене и почнал да говори…

…На следващата година князът отново тръгнал на поход. Когато стигнали до първия укрепен град обаче, той извикал ВСИЧКИ командири и ги попитал – а кой иска да превзема?
Те започнали мислено да пресмятат височината на крепостните стени, броя на защитниците, дали градът изглежда богат или не… И накрая един командир излязъл напред.

Това се повторило много пъти; понякога командирите грешели в преценката си и се оказвало, че са загубили много хора за нищо. Друг път градът се оказвал наистина богат, но те самите не доживявали да видят това с очите си. Трети път всичко минавало като по мед и масло.

Но вече нямало обидени. Всеки сам решавал иска ли да рискува или не. Ако успеел, давал половината от спечеленото на княза и събирал хората си да разделят останалото. А който не поисквал нито веднъж да рискува – ами нищо, негова си работа. Просто не го вземали в следващия поход – и толкова.

Както предполагам сте се досетили, визирам бонусната система за поощрение. Всеки ръководител, който просто възлага извънредни задачи (без дори да попита човека дали е съгласен или не) и в края на годината възнаграждава, рискува да бъде обвинен в пристрастност. Това, че човекът искрено вярва, че е разпределил бонусите справедливо, е без значение в случая. Няма как всеки служител да е напълно безпристрастен и честно да си каже, че проектът на колегата му е бил по-труден от неговия собствен, или че другият просто се е справил по-добре. Който вярва в подобна обективност у подчинените си, просто не бива да управлява хора.

Затова пък ако обявиш задачата и че успешното й решаване ще бъде възнаградено (но не и как и с колко точно), всеки има правото да преценява за себе си. Няма по-честен начин за договаряне. А и – както казахме в притчата по-горе – възнаграждението зависи от много неща (най-вече какъв ще бъде реалния ефект за компанията, който не винаги може да се прецени точно предварително). Но няма как после някой да се оплаква, че е бил подценен или излъган – изборът е бил единствено лично негов. Особено добре този подход действа при възлагане на управление на малки и средни проекти, които не изискват прекалено специфични компетенции.

А ако някой никога не иска да поеме отговорност и нищо не може да го мотивира допълнително – е, тогава той сам се обрича на застой в кариерата и си слага етикета „просто добър изпълнител”. За да постигнеш повече, рано или късно трябва да поведеш отряд към някоя вражеска крепост, без да си напълно сигурен как ще завърши всичко така. Просто бизнесът много прилича на война и „пацифистите” не стават командири.

Успех!

Шест основни правила в животновъдството

2012-01-09T22:48:00.010+02:00

Напоследък съберат ли се група български мениджъри – и ако са още трезвени, разбира се – те говорят само за две неща – лидерство и иновации. Дан на модата, какво да го правиш. С иновациите не искам да се занимавам за момента, понеже там в много фирми нещата са – видяла жабата че подковават вола – и тя вдигнала крак…

Всъщност, дори е по-лошо. Чу се, че Европа щяла да дава пари за иновации (което е вярно) - хайде сега да разменим местата на струговете и фрезите, за да покажем колко сме иновативни. Или пък да правим консервите триъгълни, понеже никой преди нас не се е сетил. Че всъщност се започва със създаването на среда, която да формира определен тип мислене, че после да настроим към него подбора на персонала и т.н. – то докато стане, другите ще разграбят парите. Затова дай да правим синя лютеница и да даваме интервюта колко сме иновативни.
Има и изключения, разбира се, но те само потвърждават правилото. Иновациите обаче не са предмет на настоящата статия, споменах ги само за пълнота на картината.

А всъщност ще се опитам да анализирам лидерството, като посоча каква е разликата между „лидер” и „успешен ръководител”, както и някои други неща. Понеже тук ще използвам метафора, въведена в бизнес тренингите от Радислав Грандапас (за което му засвидетелствам искреното си уважение), статията няма да бъде публикувана където и да било другаде, освен в този блог (и евентуално в други, надявам се с посочване на източника). Няма обаче да се появи в професионални специализирани сайтове, тъй като това би могло да се сметне за някаква форма на плагиатство. Ето защо повтарям – къде трябва да бъде овчарят го измисли Радислав, не аз. Останалото обаче си е мое.
И понеже напоследък използвам все източни притчи, вече почна да ми струва (сутрин, докато се бръсна) че очите ми леко са почнали да се издължават. За да спра тази опасна тенденция, сега ще останем на наша територия.

… И така, представете си, че сте решили да инвестирате в животновъдство (не ви съветвам, там европарите са малко, но това е само една илюстрация). И така, вие влизате в играта.

Първо, естествено, инвестирате в инфраструктура – кошара, малка къща или колиба за овчаря, съдове за млякото и т.н. После купувате овце. След това се сещате, че те могат да бъдат изядени от вълците и вземате и кучета. Накрая се договаряте с овчаря – така да се каже, задавате му цели – мляко, агнета и т.н. – и бизнесът стартира, а вие се връщате в къщи, където пиете едно уиски и почвате да пресмятате бъдещите печалби.

След около седмица сядате в джипа и отивате да окажете контрол. И там виждате странна картина – овчарят върви пред стадото, като блее вдъхновяващо и размахва гегата. Докато се чудите дали не го е валял дъжд напоследък и дали не е получил възпаление на определена част от мозъка, той се навежда, откъсва шепа трева, дъвче я, за да разбере дали е сочна и ако да – води овцете нататък. Кучетата се мотаят весело наоколо и общо взето, пазят стадото да не се разпилее. В този момент се появяват вълците, кучетата веднага изчезват някъде, овцете биват разкъсани, а овчарят върви все така гордо отпред, докато някой вълк не се хвърли на гърба му…

Звучи ви абсурдно, нали? Напразно. Понеже вие имате пред очите си осъществен идеала на много собственици у нас – лидер (овчарят), стадо, което го следва (среден и низш персонал), мениджмънт (кучетата) и конкуренцията в лицето на вълците. На пръв поглед всичко е наред – лидерът води колектива, мотивирайки го на разбираем език, готов е пръв да посрещне опасността (която обаче никога на идва челно), мениджмънта има свобода и помага на лидера, последният лично проверява и най-малките подробности (т.е. – пасе тревата) и сам решава накъде да води. Дотук сме напълно в рамките на стереотипите и много хора така и не разбират къде е грешката и защо ни изядоха вълците. Ще се опитам да обясня.
(Само моля не ми възразявайте, че хората не били овце. Всеки, който има възможността за избор, но не го прави от нежелание да поеме отговорност, е точно това и спокойно може да си върже едно виртуално звънче на врата. И не се съмнявайте – професионалните мениджъри много добре чуват звука на тези въображаеми звънчета и веднага ви поставят в съответната категория).

И така, да анализираме ситуацията. Кой трябва да осъществява контрола върху стадото? Естествено, овчарят. А за да осъществи контрол, той трябва ли да вижда какво става – например, дали някоя овца куца или се опитва да се отдели от стадото? Определено трябва. Е, как той може да види какво става зад гърба му, след като си е избрал ролята на водач?

Правило 1: Човекът, който осъществява генералния контрол върху дейността, не трябва да бъде водач или лидер.

Това са противоречащи си роли. Не че той не трябва да насочва нещата, но е редно това да става чрез подвикване или чрез изпращане на кучетата (мениджмънта, който обаче също трябва да бъде държан под око). „Овчарят” може да бъде скрит лидер, но не и явен. Впрочем, трябва и да стиска здраво гегата. Не е и негова работа да дава преки указания кой как да си гледа работата (примерът с опитването на тревата изобщо не е преувеличен – ако вие не сте виждали управител да учи бояджия с коя ръка да държи пистолета, аз съм ставал свидетел на подобни неща многократно). Ръководителят не може да си позволи дори твърде категорични „специфични за дейността” нареждания, понеже рискът никой да не посмее да му посочи грешката е твърде голям. Казал шефът „сложете повече боя”, сложили – и всичко станало брак. Но как да спориш с управителя?

Правило 2: Висшият ръководител няма право да нарежда как някой да върши преките си задължения.

Той трябва да дава общи указания и да изисква резултати. Максимум може да посъветва, но не с категоричен тон, давайки да се разбере, че съветът му може и да не бъде изпълнен.
Но някой трябва все пак да води, нали? Трябва. Можем ли да назначим някого за лидер? Според мен не. А да го научим да бъде лидер? Трудна работа. Можем само да му помогнем да развие скритите си лидерски заложби, ако има такива. Но и това е доста рисково – по-добре е да оставим да се появи лидер по естествен път, а ако той не ни устройва, да го премахнем. След два или три опита ще имаме необходимия ни човек.

Правило 3: Лидер не се назначава и можеш само да научиш някого отдалече да прилича на такъв. Но ако той няма вродени заложби, скоро хората ще разберат фалша и ще престанат да го следват.

Тоест, стадото трябва бъде водено от овен, признат от останалите по естествен път и достатъчно разумен да се подчинява. На кого обаче?
На кучетата, естествено, не на овчаря. Мениджърите трябва да контролират лидерите. Което от своя страна означава, че колкото по-високо в йерархията се издигате, толкова „по-малко лидер” трябва да бъдете (звучи доста различно от това, което пише в популярните книжки по мениджмънт, нали? Ваш е изборът на кого да вярвате) Просто плавно трябва да преминете от една роля към друга. Имайте предвид, че едно от най-трудните неща във висшия мениджмънт е именно контролът върху лидерите, които по принцип знаят цената си и че фирмата ще загуби много, ако я напуснат. Тоест, не върви просто да им заповядваш.

Правило 4: Лидерите трябва да бъдат контролирани от по- висшия мениджмънт и да бъдат управлявани без насилие. Лицето на върха не трябва да работи пряко с лидерите, а ако все пак по някаква причина държи да го прави точно с тези хора, първо трябва да смени ролите им и да ги прехвърли към мениджмънта, където те ще престанат да бъдат лидери.

Да се върнем към стадото. Ако то бъде нападнато от вълците, водачът(лидерите) няма да избягат. За кучетата обаче изобщо не е сигурно. От тях може да се очаква всичко, включително и „да станат ортаци на вълците”, както казва народът. Понеже са подли хора ли? Не разбира се – току що видяхме, че това са бивши лидери. Просто за да бъдат максимално успешни, те трябва да бъдат емоционално дистанцирани от проблемите във фирмата (някои не успяват да го направят докрай и страдат много от това, аз самият съм един от тях). А когато успееш да се дистанцираш, идва момент, в който започваш да разсъждаваш дали е по-добре да бъдеш изяден със стадото или е за предпочитане да се прехвърлиш на страната на вълците … или просто да избягаш. Както казват, в подобни кризисни моменти (фирмата е заплашена да бъде разкъсана от конкурентите), се появява бъдещият овчар. Той е човекът, който започва бой с вълците не „защото ще ни изядат” (самосъхранение) , а понеже е лоялен към овчаря, боец е по характер и знае възможностите си. Освен това е достатъчно умен да осъзнае, че предателите ги харесват до време, а после се избавят от тях, понеже който е предал веднъж, вероятно ще го направи отново. Обърнете внимание – не очаквайте от стадото и лидерите му да спечелят битка в подобен момент. По-скоро изведнъж ще настъпи паника и – край. Лидерите могат да помогнат, но трябва да се ръководят от професионалист в управлението.

Правило 5: В кризисни ситуации не допускайте важни решения да бъдат вземани от лидери. Те са добри изпълнители, вдъхновители, но рядко тактици и стратези. Ако трябва, създайте видимост, че решават лидерите, но винаги трябва да ги направлява професионалист.

Правило 6: Ако откриете бъдещия „овчар” сред „кучетата”, никога не го ритайте! Най- неприятната черта на професионалистите е тяхната „злопаметност”, т.е. те не прощават да засегнете самоуважението им. Глупаво или неуместно наказание на бъдещия „овчар” ще ви се върне след време стократно с отрицателни лихви – и вероятно точно в най-лошия за вас момент.

И така, да обобщим – какво трябва да заварите при проверката си:

Колектив, воден от водач, тесен специалист, признат от останалите.
Висш ръководител, привидно дистанциран от процеса, за когото приоритет е контролът, а не лидерството.
Пълен контрол от страна на ръководителя както върху основния персонал, така и върху мениджмънта. Информираност за всичко, което се случва.
Ясна идея у ръководителя кой е способен да го наследи и никакви опити този човек да бъде отстранен, напротив – работи се за развитието му.
Никакъв помен от вълци в опасна близост.

А ако при това овчарят свири на кавал (т.е. поддържането на тази организация за него не е бреме, а удоволствие) и гегата не се вижда (но всички знаят, че я има) – можете спокойно да се приберете в къщи да си допиете уискито…
…До следващата проверка, естествено. Гледайте те да не бъдат нито прекалено чести, нито много редки, най-добре на неравни интервали. И не забравяйте, че всичко може да изглежда както го описах в края, но това е само как трябва да ИЗГЛЕЖДАТ нещата. А какви са в действителност ще разберете след внимателен анализ на резултатите.

Успех!

Гей-парадът

2012-01-08T21:11:00.002+02:00

Мъжът в края на масата гледаше доста уморено; заседаваха вече осем часа. В този момент един от подчинените му почтително се изкашля и взе думата:
- И последният проблем – от Брюксел ни предупредиха, че допускаме дискриминация на сексуалните малцинства. Трябва да направим нещо, понеже иначе…
- Е – махна с ръка Шефът – какво толкова…
… Организирайте един гей-парад в центъра на София, няма проблем. Но нека да е истинско, без подставени лица – направете допитване до хората кого искат да видят, а осигуряването на участниците е моя грижа… И да е като едновремешните манифестации – плакати, знамена, изобщо – по-така…

…Уважаеми телезрители! За пръв път предаваме на живо от поредния гей-парад в столицата, който се провежда под патронажа на самия Шеф! Между другото, репортажът се ретранслира и за Брюксел, за да могат евродепутатите с очите си да видят коле… че у нас няма дискриминация, искам да кажа.

… В първите редици са родните футболни рефери, облечени в предизвикателно къси черни гащета. Те носят плакат с надпис „Една свирка решава всичко” и са бурно аплодирани от събралата се тълпа. Както можете да лично да се убедите, хората изобщо не странят от тях, а дори напротив – много искат да ги пипнат лично и се налага да бъдат удържани от силите на реда…

…Зад тях дефилират представителите на пътната полиция, облечени в яркозелени сигнални жилетки. Техният лозунг е „До 50 лева не можеш да откажеш” и вероятно са в правото си да очакват взаимност. Палките в ръцете им добавят известен привкус на садо-мазо, което явно възбужда тълпата и тя иска да им поръча по едно, тоест – „да почерпи”…

…След това идат редиците на монополистите – топлофикации, ВиК –дружества, енергопреносители и т.н. Лозунгът им е „Ходиш къде ходиш, пак при мен ще дойдеш”, което загатва за трайна любов за цял живот. Те са с обикновени дрехи, понеже след приватизациите им спряха парите за работно облекло. Отстрани до тях подтичват мобилните оператори, които уж се подритват помежду си, но всъщност тайно мечтаят да направят тройка за сметка на клиента. Впрочем, обикновено успяват…

…Зад тях са служителите на НЗОК във възбуждащи престилки на медицински сестри. Те носят плакати с ликовете на Маркс, Енгелс и Ленин и лозунг „За нас комунизмът победи – от всекиго според способностите, всекиму според потребностите”. Какво пък – прави са хората. Вземат от всекиго пари според способността му да изкара заплата, а после определят кой какви потребности имал. И обичат всичко да е на тъмно, явно са малко стеснителни …сещате се в какво…

…Шествието завършват група политици, които са издигнали транспарант с предизборните си обещания. Тук на тълпата подобна порнография й идва малко в повече и родителите инстинктивно закриват с ръце очите на децата си. Горките - те все още надяват, че с годините нещо може да се промени…

….И така, уважаеми зрители и еврокомисари, вие с очите си видяхте, че нашето общество проявява максимална търпимост към всички хора с нестандартна сексуална ориентация и затова безпочвените обвинения…

–Шефе, шефе – сбута го някой и той отвори очи.
–А, задрямал съм нещо… Абе напоследък играем мачове в цикъл „сряда – неделя”, малко в повече ми идва… Какво толкова? Обадете се на техните лидери, поканете там някои фолк-звезди, хора на изкуството, някой и друг посланик…Аз ли да ви уча за всичко? И хайде да приключваме и да си ходим, че ако знаете какъв кошмар ми мина пред очите…

За един кошмар, за друг… мила родна картинка. Но хайде да не се излагаме пред Брюксел – все пак, патриоти сме, не бива. А иначе – ние си знаем.

Ловът на „Червения октомври” - 2

2012-01-04T20:58:00.004+02:00

...След няколко часа „Знатната доярка” засече шум от двигатели, които можеха да бъдат само на „Червения октомври” – звучаха някак си родно и дори малко революционно. Може да беше и от калпавите лагери, но така или иначе, предателят бе идентифициран. И тогава Полина Матвеева се замисли.

Неограничени пълномощия, според обстановката… да де, но как да спреш подводница, въоръжена до зъби и носеща ядрени ракети на борда? Да ги потопиш с едно торпедо – не върви, може да изпарят океана наоколо. А и за момента тя дори не можеше да ги види. Едва сега разбра защо са възложили тази задача на нея – беше прекалено близо до САЩ и всяка друга техника би била забелязана. Но какво можеше да направи, без да подложи на риск половината планета?
Въздъхна и нареди да я свържат на резервната честота с командира на „Червения октомври”.

…Президентът на САЩ играеше голф с видни бизнесмени, когато изведнъж пристигна държавният секретар и многозначително му намигна. Първият човек на Америка се извини на компанията и двамата отидоха малко настрани.
- Господин президент, май се канят да ни нападнат…
- Че кой? Нали не останаха вече терористи, диктатори и т.н. Виж, ако ще ми обясняваш, че ни атакува обединената авиация на Сирия и Иран, остави това за пред журналистите, аз в момента съм малко зает…
- Не, руснаците…
Президентът също се сети за онази история с календара на маите, но не се прекръсти, понеже стикът за голф му пречеше. След като изслуша подробностите от държавния секретар, той извади специалния червен айфон и се свърза директно с колегата си в Кремъл.
Там каточе ли очакваха обаждането му.

- Аз не че нещо такова… - започна дипломатично американският президент – обаче две ваши подводници са засечени да идват бързо насам. Доколкото разбрах, едната е с ядрени ракети с голям обсег. Та да попитам – ние сега ще се таковаме ли или си правите някакъв предизборен пиар? И ако е така, да не гръмне нещо погрешка?
Руският президент въздъхна.
- Ами за да бъда честен, загубихме връзка с подводницата. Дори не знаем къде точно се намира в момента.
- Да не сте минали на ГЛОНАСС? – американският президент звучеше почти уплашено – Казах ви да ползвате само GPS, заради вас още три спътника изкарахме – да не се загубят някой бомбардировач или подводница. Няма значение, аз ей сега ще ви дам координатите.
- Но… - колебливо започна руският държавен глава – Не виждам какво можем да направим. Изглежда, че командирът малко е полудял.
- Малко? Абе, вие там не ги ли карате да минават психопреглед като шофьорите? Как така „малко”, ами ако почне да стреля?
- Минават прегледи, но този от половин година е под вода и вероятно е полудял впоследствие. А освен това му откраднали акумулатора на колата, сами разбирате каква психическа травма е това…
- Е, да…- американският президент малко поомекна – Акумулаторът, разбирам. На всеки може да се случи. Чистачките поне оставили ли са?
- Да, но няма как да му го кажем, той прекъсна връзката.
- Е, и на мен да ми откраднат акумулатора на Линкълна… А сега какво ще правим?
- Вече сме му купили нов за сметка на флота, в момента го зареждаме.
- Не, имам предвид – ако почне да изстрелва ракетите?
- Ами ние сме пратили втора подводница да го спре, но… не е ясно как ще стане. Вижте, моята молба е да не се намесвате и дори да не се появявате в района, пък ако недай боже нещо лошо стане, пак ще се чуем.
- Аз за всеки случай ще вдигна във въздуха стратегическата авиация – заплаши американският президент – И у нас скоро има избори, не мога да стоя със скръстени ръце. Ако стане нещо сериозно, звънни ми на стационарния в бомбоубежището, имаш номера. Хайде, аз ще вървя, че тук ми подсказват колко близо били вече подводниците до брега…

- Кузмич, предател такъв! –гласът на Полина Матвеева трепереше от яростна злоба – веднага обръщай и се прибирай в къщи, докато не съм те почнала още тук, ясно ли е? Алкохолик нещастен!

- Аз избрах свободата – чу се весел, леко дрезгав от водката глас – а останалите са толкова пияни, че не чуват нищо. Така че не се хаби като на партийно събрание.

- И къде си тръгнал, ако мога да попитам?

- Можеш – великодушно разреши Иван Кузмич – Отивам на гости на Терминатора. Ще пием скоч с кисели краставички. Впрочем, и Рамбо е поканен.

- Е, да – то вие мъжете само мислите как да се съберете някъде и да се насвяткате. А Родината?

- Какво й е на Родината? – спокойно попита Кузмич – Само дето много крадат акумулатори, иначе всичко си е ОК. Впрочем, всичко крадат. Не е съвсем ОК, права си.

- Искам да кажа, че ти в момента предаваш Родината и тя няма да ти прости.

- Ама не я карам насила… Ако иска.

- Иване, ти в момента командваш подводница, която заедно с ракетите на нея струва няколко милиарда. Това са много пари, изкарани с кървав пот от обикновените трудови хора на Русия. А ти искаш да я подариш на американците. Да не говорим за секретните технологии…

- - Аха, технологии… Ако ти не беше минала случайно покрай мен, така и нямаше да разберат къде съм. А колкото да ракетите – ами мога да им ги върна на обикновените трудови хора – ей така, по въздуха. Сега ще натисна няколко копчета и…

- Иване, не пипай нищо! Ти си пиян.

- То че съм пиян, спор няма, но… Тези обикновени хора не могат ли да вложат в нещо друго онова, което са изкарали с кървав пот – а не в машини за убиване на други хора? Нещо не мога да схвана трагедията. Правиш ракети, умираш от ракети. Нали те все трябва да убият някого?

- Иване… - изведнъж Полина Матвеева видя очевидното решение и се почувства като Жана Д’Арк – Искам да дойда при теб да поговорим лично!

Иван се сети за покойната си жена, която редовно го пердашеше с точилката и реши дипломатично да откаже.
- Бе то бива, ама съм на сто метра под водата… Ще се намокриш.
- Изплувай!
- А-а, не може, забранено е. Ще ми се видят ракетите и изобщо…Не е прилично пред американските другари. А ти ще изплуваш ли?
- Да! Веднага, дори преди теб. Дай да се срещнем на мостика ти и да поговорим!
- Ама без пищови и такова… дето там по американските филми. Сега ще събудя няколко човека да помогнат с машините, но после им казвам – ако до половин час не се върна, да изстрелват ракетите. Случайно да знаеш къде е къщата на Терминатора, понеже ми е приятел и…?
- Няма да има мръсни номера, аз такива филми не гледам – заяви гордо Полина Матвеева – Само комедии от съветско време и родни мелодрами. Хайде да изплуваме.

…Педро Гомес караше малкото си корабче към американския бряг и пресмяташе наум предполагаемата печалба от поредния курс. Наркотиците бяха уж внимателно скрити в трюма, но все пак нервността не го напускаше.
В този момент вляво от него се показа огромното туловище на подводница, а малко по-късно вдясно – на друга, два пъти по-голяма. Педро от изумление изтърва лулата си във водата, а после се запита възможно ли е да са отпуснали на отдела за борба с наркотрафика чак такъв бюджет, че…
После от първата подводница се отдели малка надувна лодка и пое към мостика на втората. Там я чакаше самотен мъж.

- На, пийни – галантно предложи Кузмич – Да видиш, че не съм толкова лош човек.
- Благодаря – кимна Полина и отпи една юнашка глътка – Не си, но предаде Родината.
- Не съм предал никого, исках просто да си пия скоча с…
- Стига с тия кисели краставици, излагаш се!
- Исках да кажа - с Терминатора, с Рамбо, с Брус Уилис…
- Абе човек – те кой знае къде снимат сега хората. Да не мислиш, че тебе чакат? Наврели са се в някоя пещера с прилепи и се молят да не ги сбарат местните природозащитници, нали и аз гледам телевизия… А скочът върви с печени картофи и солени гъби – като седнахме веднъж с Маря Александровна, две бутилки отидоха…
- И аз искам солени гъбки – каза изведнъж Иван Кузмич – Ей, така, вечер до печката. Може и без скоч – и само водка става…
- Иване, виж какво – я я зарежи тази Америка и да си ходим у дома? Ще ни посрещнат хората, ще им разкажеш всичко, те ще те разберат… Е, ще ти дадат доживот в Сибир, но… А аз ще си спомням за теб и ще плача.

Педро Гомес извади цигара и запали. Онези отсреща приличаха на неуместен римейк на „Титаник”.
- Не искам в Сибир – поклати глава Иван Кузмич – Там е студено и се бачка много. Искам в Калифорния.
- Иване, аз изпълнявам задача. Трябва да те върна у дома жив или мъртъв, заедно с подводницата ти. Така че хайде да не се излагаме повече пред хората (виж оня от корабчето как ни зяпа!) и да се прибираме.
- Няма пък! – заинати се Иван Кузмич – Искам в Америка. А ти не искаш ли?
- Това…това… - започна да заеква Полина Матвеева. Искаше да каже „това е наглост, която минава всякакви граници! Да не искаш да стана предател като теб?!”, но изведнъж от устата й се отрони:
- Това да не е предложение?
ИВан Кузмич бавно кимна. Е, вярно – Полина не умееш да паркира и когато влизаше в залива, другите плавателни съдове за по-сигурно чакаха отвън, но… Гъбки, водка…И Америка, разбира се.
- Ами аз съм съгласна! – подскочи Полина Матвеева и дори искаше да се хвърли на врата му, но мостикът бе прекалено хлъзгав и тя реши да не рискува в толкова важен момент.
- Обаче отиваме в Америка – предупреди я ИВан Кузмич – Тук съм абсолютно непреклонен.
- Където кажеш, мили – прошепна Полина свенливо – Само ще се върна да си събера багажа. Впрочем… а какво ще кажем на екипажите?
- Нареди на твоите просто да ескортират „Червения октомври”, който се връща. С моите аз ще се оправя. Среща след половин час пак тук.

- Това беше проверка, която не издържахте!- гласът на Иван Кузмич кънтеше в главното помещение и усилваше главоболието на екипажа – В Америка ще ми ходите! Предатели такива… Наказвам ви с по сто рубли глоба (около 5 лв. – б.а.) и три дни без телевизор!
Всички мълчаха с наведени глави.

- Така… Сега аз ще се прехвърля при Полина Матвеева, понеже ме е срам да ви гледам предателските физиономии. Замполитът ще командва по пътя до в къщи.
Някой плахо се опита да възрази, че просто са изпълнявали заповеди, но Кузмич ги заплаши да им конфискува скритата водка и всички отново виновно млъкнаха.

Малката надувна лодка спря до борда на корабчето на Гомес и мъжът и жената се качиха на при него. Кузмич знаеше малко английски.
- Ще ни закараш до брега и после ще забравиш, че си ни виждал.
- Емигранти? – попита спокойно Гомес – По сто долара на човек.
- Не, ние сме капитани на руски подводници. Моята е с ядрени ракети – гордо обясни Кузмич.
- Ядрени ракети? Бум – и Америка я няма? Много интересно. Сигурни ли сте, че нямате нищо общо с отдела за борба с наркотрафика?
- Абсолютно – увери го Кузмич.
- Е, тогава може и без пари. Само ако решите да изстрелвате ракети, опитайте се да е в последната седмица на месеца - аз тогава съм за стока. Я, това оригинална руска водка ли е…?

- Господин президент, руските подводници се отдалечават.
- Е, знаех си аз, че е пиар… Я до Марс ще ходят, я Америка ще нападат… Веднъж дори ада бяха намерили – и то на тяхна територия, представяш ли си? Но няма как – политика е това, има си правила…

…Ако някога отидете в Калифорния, може да се случи да попаднете в едно малко ресторантче точно до брега на океана, наречено „Подводницата”. Държи го някакъв руски емигрант – Кузмин или Кузмич, нещо такова – и там можете да намерите страхотни печени картофи, солени гъби и кисели краставички. Кой знае защо обаче винаги ви ги предлагат ако поръчате скоч и все се налага да обяснявате, че това върви по-скоро с водка… Щом чуе това, собственикът широко се усмихва, носи бутилка с евтина водка и сяда до теб.
Макар че английският му далеч не е перфектен, след три питиета той обикновено ти признава, че всъщност бил бивш командир на ядрена подводница. Тук някои обичат да се шегуват със стария човек и питата :”А жена ти? И тя ли е била командир на…?” Мъжът се усмихва извинително и обяснява – не, нейната не била ядрена – което винаги предизвиква всеобщ смях.
Когато го чуе, от кухнята излиза едра рускиня, нарича собственика „паразит”, но с някаква особена нотка на нежност в гласа. Той става, извинява се и отива някъде с нея.

Заведението има своя дух и единственото неуместно нещо в него е един плакат на „Планета Холивуд”, на който един до друг стоят Шварценегер, Сталоун и Брус Уилис. Много пъти посетителите са намеквали на собственика, че е по-добре да го махне, но той се преструва, че не ги чува.

И споменава за някаква мечта, от която било започнало всичко.

Ловът на „Червения октомври” - 1

2012-01-04T20:53:00.005+02:00

(без участието на Шон Конъри, понеже бюджетът ми не го позволява)

Една вечер командирът на ядрена подводница със стратегическо назначение - Иван Кузмич - реши да предаде Родината .
Всъщност, той отдавна бе решил, че животът в съвременна Русия не е точно това, което се е клел да защитава, но понеже му оставаха две години до пенсия, предпочиташе – както казва народът – „да си наляга парцалите”. Но вечер (обикновено след третата водка) той често си представяше как акостира на брега на Калифорния, а там с букети рози го чакат Терминатора и Рамбо. Те му козируват от уважение (все пак, командир първи ранг, а и на подводницата има ядрени ракети, способни да върнат Америка в епохата на инките), той им предава сабята си (всъщност, Иван Кузмич имаше само пистолет, заключен в сейфа, но със сабята беше по-драматично, някакси – по-„чапаевско”), а после тримата се прегръщат и отиват да пият скоч с кисели краставички. Тук някъде Кузмич се сепваше и искрено се питаше дали Шварценегер редовно прави туршия – все пак, в Калифорния е доста топло и тя може бързо да вкисне), но после започваше да се самоуспокоява – е, ако не краставички, поне зеле сигурно слага човекът. Така де – губернатор, всяка вечер ядене-пиене, а на сутринта главата цепи. Колкото и да си Терминатор – Иван с очите си бе видял във филма, че главата на Арнолд е от стомана – все боли.

А и Рамбо като донесе някой буркан с маслини от Италия… Само не знаеше дали да викат и Брус Уилис (един матрос бе споменал, че оня много пиел и затова жена му го напуснала и отишла да прави стриптийз), но после си каза – мъже сме, трябва да се подкрепяме. Ще го викнем и него, то там скоч ще има за всички, пък и ако накрая се сдърпаме с някого, оня се бие добре.

После Иван Кузмич изпиваше още една чаша водка и лягаше да спи, с надеждата и утре да получи радиограма „днес не изстрелвайте ракетите” (такава пристигаше всеки ден, което означаваше, че Русия си е на мястото и никой все още не я е изпепелил). От друга страна, като знаеше какви алкохолици има в Генералния щаб, напълно възможно бе един ден някой да забрави да им се обади и Иван с очите си да види Армагедон. За да бъдем честни, никак не му се искаше, а работното му място предполагаше да е един от първите, които ще имат удоволствието да се видят очи в очи с Бога. Но щом е за Родината…

Обаче в Родината ставаха странни неща и Иван Кузмич все по-трудно се убеждаваше, че е готов да умре за нея. Първо, забраниха продажбата на алкохол в нощните часове. После – и бирата. След това националният им отбор по футбол не се класира за Световното, а накрая получи и радиограма, в която синът му се оплакваше, че пак са им откраднали акумулатора на ладата. Е, струва ли си човек да мре за подобна страна?
Иван Кузмич изпи две бутилки водка – едната, защото съзнанието, че става предател, го задушаваше – и другата, понеже акумулаторите непрекъснато поскъпваха. А после събра екипажа и нареди да следват курс еди какъв си, а после да ударят по една чаша водка.

„Е, това беше” – въздъхнаха матросите, понеже всички знаеха накъде води курс „еди какъв си” (това иначе бе абсолютно секретно, но в подводниците нощите са дълги – а то там дни дори няма изобщо – и хората си споделят това-онова). „Стана тя каквато стана, маите пак познаха” – въздъхна всеки за себе си и се прекръсти, а замполитът дори два пъти. А после отвориха бутилките и дълго пяха патриотични ( в началото) и недотам (впоследствие) песни…

„Днес не изстрелвайте ракетите” - съобщението дойде по същото време, както всеки ден, но сега в подводницата нямаше никой, достатъчно трезвен да потвърди приемането му. Ето защо след пет минути пристигна второ съобщение:
„Кузмич, твойта …, не се бъзикайте бе! Ядрени ракети са това, цял континент могат да изтрият от лицето на земята. Отговори веднага, че иначе ще идеш да командваш патрулен катер в Мурманск!”

Мълчанието продължаваше, а в централния команден пункт един капитан раздаде на всички валидол. Призракът на „Курск” увисна във въздуха и бързо бе направена справка в Гугъл дали Баба Ванга не е предрекла беда и за „Червения октомври”. Не намериха нищо и отново предложиха на екипажа на подводницата да отговори или да се застреля сам, понеже когато се върнат… Ефирът мълчеше.

Наложи се да докладват „нагоре”. Там някой се сети, че всяка подводница си има предварително зададен курс (секретен, естествено), разбит по дни, така че може с доста голяма точност да се определи къде би трябвало да се намира в момента „Червеният октомври” и евентуално да пратят някого да провери на място какво аджеба е станало. Макар че никой не си правеше илюзии, че я с ядрена подводница по време на бойно дежурство могат да се случат особено приятни неща…
Който трябва отвори секретните курсове и откри, че в момента въпросната подводница би трябвало да е в Тихия океан, на около едно денонощие път от западния бряг на САЩ. Тоест, малко в неприлична близост, така да се каже.

Да загубиш подводница си беше достатъчна трагедия, но когато това се случи в близост до потенциалния противник и тя е пълна с ракети… И тук всички се сетиха за Календара на маите.
Нямаше как, докладваха на Президента.

Той реагира сдържано, като обясни, че трябвало да се посъветва с Премиера, понеже били тандем, комбина или нещо от рода. След десет минути Президентът се обади отново и нареди:
„Изпратете най-близката подводница в региона да изясни ситуацията. Предайте на командира й, че временно получава неограничени пълномощия да действа според обстоятелствата. Предупредете го, че каквото и да става, американците не трябва да получат „Червения октомври” невредим. А, да – кажете му също така, че ако стане нещо непредвидено, ще го направим „герой на Русия” посмъртно и ще кръстим на негово име две…, не – три села. Действайте и ме дръжте в течение”.

Най-близо в района се оказа „Знатната доярка”, подводница от по-нисък клас и без ядрено оръжие на борда, но по-бърза и маневрена от „Червения октомври”. Впрочем, „Доярката” беше достатъчно добре въоръжена за подводна битка.
Командваше я командир 1-ви ранг Полина Матвеева.

…Когато разбра, че нещо се е случило с неин колега, Полина Матвеева отрони една горчива мъжка (тоест женска, но мъжествена) сълза и се прекръсти. А после нареди да се отправят с пълна скорост към предполагаемото място на катастрофата.

Междувременно тя пет пъти се обади в командния пункт за подробности – ама какво станало, ама защо, ама как така изведнъж, ами ние кого търсим сега, ами кой им е командирът….Там известно време отговаряха уклончиво, но накрая не издържаха и я заплашиха с военен съд, ако попита още нещо. Полина Матвеева се нацупи и мълча цели десет минути, но после не издържа и помоли поне за името на командира – все пак, ако се свърже с него, няма да му вика „ей, ти, я спри за малко бе!”. Така де, не подхождало на една дама, та била тя и командир на подводница.

Накрая в командния пункт не издържаха и въпреки изричната забрана (за която си имаше сериозни основания) й казаха, че търси „Червеният октомври” под командването на Иван Кузмич.

В първия момент Полина Матвеева почти бе готова да нареди да спрат двигателите. В целия руски флот нямаше човек, когото тя да мрази повече от Кузмич. И то не само защото на всеки новогодишен бал на висшите офицери той демонстративно отказваше да танцува с нея (под предлог, че била тромава като крава), а на всичко отгоре бе заявил на всеослушание, че само луд човек може да повери командване на подводница на жена, която една кола не може да паркира като хората. И когато веднъж се срещнаха с корабите си на връщане за ремонт, той демонстративно отказа да влезе в залива, докато „Доярката” не бъде изтеглена на сушата. Заяви, че като нищо щяла да му отнесе перископа, за ракетите да не говорим. Тогава Полина страшно се обиди и заяви, че е избрала професията си именно за да е по-далеч от подобни алкохолизирани примитиви като…С две думи, всъщност тя го харесваше, а той нея – не.
Но заповедта си е заповед и тя не нареди нищо, а само въздъхна. А и на „Червения октомври” освен Иван Кузмич имаше още стотина човека, напълно невинни, отделно че и подводницата, и ракетите си бяха държавно имущество и не биваше да се похабяват просто така.

„Днес не изстрелвайте ракетите” – може би за стотен път повториха от командния пункт. Всъщност, никой вече не се надяваше на чудо и мислено бяха отписали и „Червения октомври”, и екипажа му, но в стратегическия флот си има процедури… а и ракетите си бяха множко. Дето се вика – по-добре да станеш досаден, отколкото да не те чуят.
Само че този път ги чуха.

„Добре де, добре…стига с тия ракети. Наздраве!”- отговориха изведнъж от „Червения октомври”. В командния пункт настъпи малка лудница.
„Кузмич, вие да не сте полудели бе, вашта… да пиете на ядрена подводница! Всички ще отидете на съд!”
„Хък!” – чу се доволно хълцане от другата страна на линията.
„Кузмич, алкохолик такъв, прати веднага някого да провери дали ракетите са си на мястото! Не сте си правили фойеверки, нали?”
„Е, не, не сме… Ние, такова… Отиваме на гости.”
„На гости?! На кого бе? Кузмич, ти да не си се преместил да спиш при реактора, нещо си съвсем неадекватен?”
„Ще ходим на гости в „Планета Холивуд” – блесна с познанията си командирът – В Америка бе!”
„Ще водиш своя война с Америка???” – в командния пункт потръпнаха – нямаше нищо по-страшно от полудял командир на ядрена подводница.
„Не бе – разсмя се ИВан Кузмич – Каква война, отивам да пийнем с другаря Шварценегер.”
„С подводницата??”
„Е, че как – пеша ли? Впрочем, подводницата мисля да му я подаря – така де, човекът ще черпи, не може с празни ръце..”
В командния пункт коригираха мнението си – имаше и по-страшни неща от полудял командир. Например – командир-предател. Полудяването си беше божа работа, но за предателството щяха да го отнесат и те. Е, може би в този случай човечеството щеше да оцелее, но подобна дреболия на фона на собствената им кариера…

„ИВане, виж какво – изплувай на повърхността и си потопи главата във водата. Понякога помага. Ако се върнеш обратно, ние тържествено ти обещаваме, че повече от доживотна присъда няма да получиш. Е, без право на помилване, естествено, но от друга страна…”
„Виждам аз, че не ме разбирате – заключи тъжно Иван Кузмич – На мен душата ми гори, а вие… Прекъсвам връзката, за да не се опитате да ме отстранявате от поста или някоя друга подобна глупост. То не че наоколо има някой трезвен де, но за всеки случай… Хайде, сбогом и … абе много скъпи тия акумулатори бе, вижте там, направете нещо, понеже иначе и колегите ще избягат…”
И връзката прекъсна.

Последните думи на командир Кузмич останаха неразгадани и ги сметнаха просто за пиянско бръщолевене, но останалите бяха съвсем точно разбрани. И една бърза калкулация показа, че единствено Полина Матвеева е в състояние да спре предателя.
Ето защо тя получи задача на всяка цена да настигне и ликвидира „Червения октомври”. Като чу нареждането, Полина извика „Ура!” и нареди да ускорят хода до границите на възможното. „Е, сега наистина ти отиде перископа!” процеди злорадо тя и запя стара революционна песен.

(следва продължение...)

На гости на третата планета

2011-12-11T19:49:00.004+02:00

Рапорт от капитан Дзък, командир І ранг, с мисия да провери как се развива експериментът „Разумни хора на Земята”:

Уважаеми членове на Върховния съвет на Марс,
Командваният от мен кораб кацна успешно на повърхността на Третата планета. Противно на нашите очаквания, местното население ни посрещна равнодушно, с единствена забележка (според компютърния преводач): "Я па тия кво менте са пили, та чак са позеленели!"
Устройството за четене на мисли ни подсказа какви подаръци очакват от нас. В лабораторията веднага синтезирахме 10 литра "гроздова" и нещата потръгнаха много добре.

...Племето, при което се приземихме, нарича себе си "тарикати" и очевидно владее околните племена. Доказателство за това е, че през целия си престой досега не видяхме никой от членовете му да работи, но за сметка на това непрекъснато им носеха откупи, наречени "помощи".

...Земните жители живеят в съборетини съобразно традиция, наречена "на кого му пука". Никой не се обучава на каквото и да било, понеже не било "тарикатско". Постоянно слушат музика и пият "гроздова", а после се бият, което също е традиция. Веднъж ни поканиха на ритуален обред ("сватба"), където накрая ни набиха. Очевидно така искаха да ни благодарят за знанията, които им дадохме.

...В района не забелязахме особени природни богатства, но всички местни получават електроенергия, не разбрахме откъде извира. На наш въпрос отговориха: "от жицата", вероятно техен бог, когото особено почитат - "Медна жица", - и винаги мечтаят да се срещнат с него. Но пък ни направи впечатление, че са доста мръсни, въпреки изобилието на вода на планетата. Оказа се, че хигиенните процедури са вид табу и са разрешени само в определени дни на годината, наречени "когато завали". През останалото време никой не се къпе, очевидно, за да не разсърди бог "Медна жица".

...Земните жители познават само два вида транспорт - кон (местен животински вид) с каруца и "черен мерцедес" (подобие на автомобилите, които ние ползвахме през миналото хилядолетие). Интересното е, че макар местните да са наясно с ненатуралната размяна (ползват т.нар. "кинти" или "мангизи"), обичайната практика е просто да отидеш някъде и да си вземеш каквото ти хареса. Има само една религиозна забрана да се прави това, наречена "да те хванат". Компютърът не успя да я преведе по смислен начин.

...Интересно е обществено-политическото им устройство - уж имат избори, но всички гласуват за този, който плати повече. Обикновено все за хора с "черни мерцедеси". На въпроса не е ли по-добре да се избират управляващи според качествата им, ни бе отговорено: "че от какъв зор" - явно кандидатите минават предварителен подбор и са гарантирано подходящи. С "мангизите" земляните купуват "гроздова" и пият за здравето на кандидата, което сплотява обществото.
Искахме да се срещнем и с представители на подчинените племена, които носят даровете на "тарикатите", но ни казаха, че трябвало да чакаме до следващите избори. Само тогава на другите било позволено да идват в района.

...Предавам това съобщение с помощта на слънчева светлина и огледало, което взехме назаем. Когато местните разбраха, че повечето части на кораба ни са от метал, те заявиха, че трябвало да бъдат принесени в жертва на бог "Медна жица" и ни ги "свиха". Опитахме се да възразим, но те отново ни набиха, а Правилникът за работа с чужди цивилизации не ни позволява да използваме плазмените оръдия. Моля, изпратете на помощ друг кораб, но да не му личи, че е метален. И донесете още "гроздова".

Капитан (брат'чет) Дзък, командир I ранг.
***
Резолюция на Върховния съвет: Пратете кораб да ги прибере без много шум. Сведенията на командир Христос се потвърждават - тези са още в детската възраст на разума. Следващ опит за контакт - след още 2000 години.

Правото на незнание

2011-12-01T20:04:00.002+02:00

Живял някога един владетел – и макар че според тогавашните стандарти бил към края на живота си –някъде около шестдесетте, все още управлявал уверено царството. За това важна роля играела и помощта на единствения му син, който му бил като дясна ръка и се обучавал някой ден да наследи баща си. Други деца владетелят нямал.

Но веднъж един от придворните помолил за спешна среща с владетеля на четири очи – и последният, малко учуден, приел.

Разговорът бил труден и вървял мъчително; придворният посочил неоспорими доказателства, че на сина нещо не му се чака повече и готви преврат срещу баща си. Впрочем – и убийството му.

Владетелят със задавено гърло благодарил за предупреждението и отпратил придворния, обещавайки му след като всичко това свърши, да го възнагради подобаващо. А после се замислил дълбоко.

Опитът за преврат или дори само подготовката му се наказвали еднозначно със смърт. Това знаел всеки поданик на владетеля и никой не си правел илюзии по въпроса, което било и една от причините за спокойствието в страната. Но, от друга страна – владетелят имал само един син… Дори да преодолеел бащинските си чувства и скръбта на жена си – кой после щял да го наследи? И се замислил още по-дълбоко.

И си дал сметка, че не е вечен. Че утре може и да не се събуди. Че май му е време да се готви за почивка. И наредил да повикат сина му, приел го насаме и го попитал кога почват с преврата? И докато синът лазел по земята и молел за милост, баща му изведнъж се навел, помогнал му да се изправи и после двамата започнали да чертаят план за предаване на властта, след като бъде решен един малък проблем.

Сетихте се, нали? Опит за преврат, който се наказва със смърт. Обаче излиза, че не за всички - ако инициаторът е синът да владетеля – няма проблем. Ами ако и неговият син след време също не поиска да чака?

И владетелят издал единствената възможна в случая заповед – всички, които знаели за подготовката за преврата (с изключение на сина, естествено) – да бъдат незабавно екзекутирани. По ирония на съдбата се случило така, че първата жертва се оказал именно оня придворен, който предупредил владетеля….

С тази измислена от мен притча се опитах да илюстрирам едно важен елемент от „висшия пилотаж” на мениджмънта – понятието „отнемане правото на незнание”. Това е нещо, на което аматьорът ръководител се радва, а професионалистът – наказва жестоко, включително и с уволнение. Защо обаче?

Понеже началникът ви има право да не знае нещо. Не да е некомпетентен, а да не е информиран за нечие нарушение, дори и системно. Отнемайки му правото на незнание, вие все едно го принуждавате да действа незабавно – понеже и той има своите началници. Но нещата в живота никога не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед.

„Оперативния мениджър взема комисионни от доставчиците” – заявява специалистът по маркетинг и очаква да бъде потупан по рамото. Само че това често не се случва.
Може управителят да подозира, че онзи взема комисионни – но да иска да се убеди напълно. Може да е решил вече да го смени, но да не е готов със заместник, така че фирмата да не претърпи загуби. Може да смята, че тези комисионни реално не ощетяват компанията и тя и без тях би работила със същия доставчик. Може много неща, но вие нямате право да създавате ситуация, в която управителят да е длъжен да действа незабавно (а трябва, понеже ако собственикът разбере, че се е забавил...). Но не е редно и да си мълчите – дори и да не завиждате на колегата (както вероятно е в случая), етичността към работодателя не го допуска.

И тук е изкуството – трябва да намерите начин информацията ви да прозвучи като намек, ако е необходимо – повтарян периодично под различна форма все по-недвусмислено. Но - никога директна информация.

„Иван си купува вече трета нова кола, вероятно е много взискателен към вътрешния дизайн” – това е примерната формулировка в случая. Ако управителят не е пълен кретен, ще разбере намека. Ако е – след третия път се откажете в името на кариерното си здраве. Кой знае, може и да делят.

Уважавайте правото на незнание на началника си и ще се радвате на дълго кариерно здраве.

Успех!

Трака-трак

2011-11-27T20:30:00.002+02:00

…Във връзка с възникналата кризисна ситуация в Министерския съвет се провежда спешно заседание под работно заглавие „Защо всичката пара отива в свирката и кой сега ще кара влака?” . Обсъжда се деликатната ситуация, че след като сме останали без национален авиопревозвач, май това не е краят – може и още.

Прави се атака на мозъчния щурм и заваляват идеи – да се национализират автобусите на някоя частна компания, да се реквизират каруците на селяните и те да поемат товарните превози, да се прокопаят няколко канала и връзката Плевен – Стара Загора да е по вода – и т.н. В един момент обаче на Шефа му писва, той заявява, че наистина подражава малко на Тодор Живков, но чак национализация…Дето се вика, утре ще предложите да почнем да нападаме мандрите и ще ни изключат от ЕНП.

После резюмира, че ако намерим някое по-окомуш наше момче да оглави компанията и да пораздвижи нещата, всичко ще е ОК. Всеки от министрите веднага вади по десет предварително подготвени кандидатури и заседанието е прекъснато.

….БДЖ вече е реорганизирана. Вагоните са нови, с климатици, уаърлес, сауна, турска баня и дори чисти тоалетни. Цените на билетите обаче стават такива, че младоженците вместо до Венеция правят сватбено пътешествие София-Силистра с влак – по-престижно е, а и трае по-дълго.

Някои пенсионери плахо протестират със смешните аргументи, че на тях уаърлес не им трябвал и не можело ли малко по-евтино…? Оказва се, че може – новоназначеният специалист по маркетинг на БДЖ отива в Индия (или Пакистан) да почерпи челен опит . Връща се със снимки на влакове, по които хората са напъплили като мравки и не се вижда къде е локомотивът.

Веднага са поръчани нови вагони с по-широки покриви, а всеки пенсионер получава безплатно ямурлук за времето на пътуването. Разширени са и тунелите – все пак, стари хора - може някой да забрави да се наведе.

С цел допълнителна реклама е сменен и националният химн – новият е „Черен влак се композира” и когато го изпълняват, не само се става на крака, но и се гаврътват сто грама гроздова. Това веднага връща публиката на мачовете на националния отбор по футбол.

….Компанията все още е на загуба и едно младо инженерче случайно забелязва, че влакът стига от Варна до София за десет часа. Проблемът веднага е докладван на Когото трябва, спешно е сключен заем с ЕС за кредитна линия за 10 млрд. евро, с които се реновира цялата железопътна мрежа. В резултат на това сега човек пътува с влак от Варна до София за един час, а впоследствие от Централна гара до Младост – за още три. Финансовият резултат обаче продължава да се влошава.
Поредното съвещание решава, че на хората просто им е скучно във влака – особено на чужденците.

….Стартиран е нов проект под кодово наименование – „убийство в Ориент Експрес”. Идеята е във влака да се качи един местен дерибей, да се симулира убийството му, а после да бъде тайно пуснат да избяга в Испания. За ролята на жертвата се явяват стотина кандидати, а съдът обявява търг с тайно наддаване – на практика нищо ново под слънцето. Рекламната кампания се върти по всички телевизии, а няколкото артисти-„убийци” се упражняват с картонени ножове.

Идеята има успех, макар и малко неочакван – всички места във вагона с дерибея са изкупени от негови съграждани, като всеки от тях си носи по нещо – брадва, сабя, сатърче и т.н. Един дядо, четири пъти чупил полуоска на „ремонтирана” улица, дори размахва стар турска ятаган.

Проектът е прекратен по настояване на Дружеството за защита на животните. Дерибеят доволно изгрухтява.

….И все пак накрая компанията е спасена – съвсем случайно някой се сеща да отнеме на управляващите мерцедесите им и ги задължава да пътуват само с влак. Спестените пари покриват загубите на компанията и (почти) всички са щастливи. Е, малко е трудно да лобираш във вагон-ресторанта – през него минава пътят за тоалетната и може някой пийнал журналист да чуе каквото не трябва. От друга страна, там доста друса и после тези тласъци се предават на цялата ни икономика и я поразклащат, но щом е за благото на родината… няма как.

Винаги има решение, но просто понякога пътят към него не е толкова очевиден.

Вино и стари градски песни

2011-11-14T20:29:00.002+02:00

Седи си Киро тракториста в селската кръчма и пие наливно червено; друго не може да си позволи, понеже през зимата няма работа. Зад тезгяха бай Харалампи пуска стара градска музика – няма как, чалгата пъди чужденците, а без тях… Затова той като истински селски диджей подхвърля във въздуха касетите, а англичаните в ъгъла кимат одобрително и поръчват още една бутилка гроздова.

„Купи ми мамо топ, топ ми купи - да убия Ленчето…” – гърми касетофонът.

Абе, тя наистина си е за убиване – мисли си Киро – До миналата година си говореше само с кравите, ама на – дойдоха избори, Ленчето разлепи плакати с портрета на кандидата за кмет по всички стълбове и дори на стената на фурната, той спечели.. и я направи секретарка. После я прати да учи в някакъв „отворен университет”, откъдето Ленчето се върна толкова отворена, че повече нямаше накъде. Веднага обясни на Киро, че не можел да си намери социалната идентичност и се залюби с Георги, сина на кмета, понеже оня вече бил я открил.

„Купи ми мамо два, два ми купи - да убия Гошето , гдето взе ми Ленчето” ……

Киро така и не разбра какво точно е социална идентичност и си я представяше нещо като лъскавия джип, с който кметският син возеше Ленчето. А може да бе и бившата кравеферма, която приватизираха на цената на едно теле. Обаче и Георги, и баща му си бяха за убиване – събраха цялото село и им обясниха, че то, ТКЗС-то, без мениджмънт нямало да оцелее. Маркетинг трябвало, пазарно ориентиране, не знам какво си… Да оставели всичко на тях, а те, останалите селяни, да си седели само в кръчмата и да чакали дивиденти. Това се хареса на хората (още повече, че бъдещият кмет черпеше), те изпълниха указанията стриктно, а когато изтрезняха, се оказа, че вече няма ни ТКЗС, ни дявол. Така и не разбраха какви са тези „дивиденти” и вървят ли с червено. Абе, за убиване си бяха и кметът, и синът му, ама като няма човек топ….
Киро клати глава, а от ъгъла англичаните му махат приветливо и поръчват нова бутилка.

„Купи ми мамо три, три ми купи – да убия себе си, дет изпуснах Ленчето…

Киро смръщва вежди – де да беше само Ленчето… Братовчед му Стефко вече трета година е в Испания, мие чинии човекът – и за седмица изкарва колкото Киро за година. При това там топло, сухо – не е като да караш трактора в зимната виелица, понеже имало родилка, а линейката не можела да си пробие път… Или цяло лято в прахта на нивите, докато главата ти почне да кънти като празно буре. Вярно - казват, че и в Испания било горещо, но Киро вътрешно усещаше, че май не е съвсем същото.

А другият му братовчед, Кольо, го хванаха да краде коли в Белгия. Осъдиха го човека, вкараха го в местния затвор, та най-после и момчето видяло истински лукс. Топла вода по всяко време, храната – десет пъти по-добра от скарата на бай Харалампи, кабелна телевизия, фитнес… Лепял там някакви пликове, платили му хората – и пак повече, отколкото Киро изкарва за три жътви. Върна се момчето, три дни черпи приятелите си, а когато парите свършиха, открадна джипа на кметския син. Обаче се оказа, че у нас е малко по-различно – приятелите на Георги го хванаха, хвърлиха му една гора бой, а после го затвориха при селския бик. Та, като тръгна пак за Белгия, Кольо все още малко си заекваше.

„Добре де – мислено въздъхна Киро – ама аз чинии не мога да мия – ръцете ми като лопати, ще счупя поне половината, а тати навремето ми викаше –ако разбера, че си откраднал нещо, ще помета с теб двора. А беше планина човек, пък двора - три декара… Тези работи или се учат навреме, или никога.”
За убиване си беше и той самият, но като си няма топ… Сети се как преди много години селският даскал твърдеше, че Левски бил казал: „Времето е в нас и ние сме във времето”...

…В този момент единият от англичаните става, с олюляване отива до тезгяха и шепне нещо на кръчмаря. Бай Харалампи кима, вади нова касетка и в задименото помещение се разнася:

„Ах, съдбо, съдбо, що си тъй решила”…

Киро не е сигурен дали за всичко е виновна само съдбата, но отново си спомня за думите на Левски и изведнъж осъзнава, че той е човек, изцяло извън времето, в което живее. И за миг му става страшно.

…Но наливното вино е евтино и след още няколко чаши той успява да прогони тези мисли. И малко преди съзнанието му да се замъгли съвсем, той за пореден път си обещава да научи някой ден езика на англичаните и да ги попита какво означава „социална идентичност”.

За да разбере най-накрая – само Ленчето ли е изпуснал – или целият си живот…?

Бойният петел на княза

2011-11-10T07:36:00.003+02:00

Много пъти са ме питали каква е технологията на изграждане на един успешен ръководител, който да бъде полезен на компанията си (това официално) и който да умее да печели кариерни битки и бързо да се издига в йерархията (скритият подтекст на въпроса). За да не обяснявам на всекиго поотделно, ще го направя тук.

…Веднъж един княз получил престижен подарък – боен петел. Владетелят много се зарадвал и наредил да намерят най-добрия специалист, който чрез обучение на направи от птицата непобедима бойна машина. Скоро човекът бил доведен, князът му обещал богато възнаграждение, оня кимнал, взел петела под мишница и си тръгнал.

Минал месец, през който князът всеки ден си представял как неговият боец излиза и побеждава, както символ на мощта на владетеля, пред която нищо не може да устои… И накрая наредил да повикат специалиста да докладва как вървят тренировките.
– А, петелът ли – свил рамене учителят – Има бъдеще в него, личи си добрата наследственост. Обаче…
– Какво? – подскочил князът.
– Абе няма елементарни умения да се бие. Той напада, другият петел отскача и го кълве по гърба. Трябва първо да научи техниката на боя.
– Е, щом трябва, давай… - въздъхнал князът и го отпратил.

След още един месец специалистът отново стоял пред владетеля:
- Как сме сега с техниката? – попитал князът – Понеже планирам наскоро едно празненство и искам да покажа как моят петел…
- С техниката е много добре – не позволява на другите да го докоснат. Но…
- Какво има сега?
- Страхливичък е. Знае какво трябва да прави, но не може да се реши. И от техниката му – полза никаква.
- Ами научи го тогава и след месец пак ела, че вече нямам търпение да..

В уреченото време специалистът се явил в двореца.
- Смел ли ми е вече петелът? – сурово попитал князът – Мога ли да го пускам да се бие?
- Абе… Не бих препоръчал на Ваша светлост. Смел е, дума няма, но е безразсъден – щом някои го провокира – дори и без да иска – той се нахвърля да се бие на живот и смърт. А понеже провокатори има винаги – няма да изкара дълго… Липсва му уравновесеност, баланс на психиката.
- Добре де – върви там да го … балансираш, щом така трябва. Но да знаеш – това е последната отсрочка. Други няма да има.
Специалистът се поклонил и си тръгнал.

След месец той отново бил пред владетеля.
- Надявам се, че този път ми носиш добри новини – започнал малко заплашително князът – Готов ли е петелът ми за бой?
- По принцип – да – кимнал специалистът – Владее техниката на боя, не се колебае да я прилага, не се поддава на провокации…Обаче има един малък проблем.
- Е, ти май ми се подиграваш…? – гласът на княза изобщо не звучал уравновесено – Какъв е проблемът сега?
- Ами, как да ви кажа, Ваша светлост – започнал неуверено специалистът – Пуснах петела сред най-добрите други бойци. Той започна да се разхожда спокойно, а другите просто се отстраняваха от пътя му.
Проблемът е, че сега не можем да намерим никого, който да е съгласен да се бие с него….

Тоест – за да изградим успешен ръководител, ние трябва да минем през следните етапи:
1. Да го научим да ръководи – да овладее специфичните техники, чрез които може да накара хората за изпълняват нарежданията му. Те са твърде много, за да ги коментирам тук, но могат да се научат. Освен това да го обучим на общите компетенции, необходими са съответния бизнес.
2. Да го направим достатъчно смел и решителен, за да не се колебае да прилага наученото.
3. Да оформим у него уравновесеност и баланс на емоциите – за да свикне първо да анализира, а после да действа.

Това е, друго няма. Надявам се сте обърнали внимание, че изграждането на ръководител минава през определени етапи и всеки от тях изисква съответното време и целенасочена работа с човека. Началник можеш да станеш от днес за утре, успешен ръководител – не.
А това не е краят, понеже от няколко успешни ръководители на дадено ниво на следващото се издига само един от тях – този, който умее да води кариерни битки. И колкото и странно да звучи на пръв поглед , историята с бойния петел на княза често се повтаря и в живота – виждайки истински боец, конкурентите му доброволно се отстраняват от пътя му нагоре в йерархията. А съдбата на този, който не успее да се „дръпне” навреме, служи за поука на останалите. Но с течение на времето подобни авантюристи, желаещи да провокират гнева на професионалиста, стават все по-малко.

Успех!

Право и отговорност

2011-10-27T09:36:00.002+03:00

Когато едно интервю за работа бъде преполовено и кандидатът вече е разказал всички свои постижения – реални или мними – в един момент той бива запознат с особеностите на позицията, за която кандидатства. После му дават възможност да задава въпроси и … Уж всички са чели инструкции как да се държим на интервю, но природата взема своето и кандидатът започва да пита – а ще имам ли право да правя това, а онова, а да вземам решения, а … и какво ли не още. Някои се сещат да поискат информация и за бъдещите си отговорности, но обикновено пропускат покрай себе си отговора с прословутия български оптимизъм – абе аз да спечеля, пък после все някак ще се оправя…или поне ще намеря оправдание.

Само че правата и отговорностите са двете страни на една и съща монета – управлението – и не могат да бъдат разглеждани поотделно. Връзката между тях се илюстрира много добре от печалната история за смъртта на Езоп. Помните ли я?

… За дадени уместни и работещи съвети на господаря си Езоп получил свобода. Заедно с това - едно от най-големите права – това на свободно придвижване. И макар че вече бившият му господар го молел да остане при него, Езоп предпочел да упражни правото си – и заминал.

Малко по-късно обаче успял да си спечели омразата на завистниците (повярвайте ми – за човек, на когото от разстояние му личи, че е умен, това изобщо не е трудно) – и бил наклеветен, че е откраднал някакви съдове от храма. И тук възникнала сериозна дилема.

Езоп бил освободен твърде отскоро и не било съвсем ясно роб ли е все още или вече не е. Обществото нямало единно мнение по въпроса, а това било много важно. Проблемът бил, че според древногръцките закони свободният човек и робът отговаряли по различен начин пред закона – първият можел да бъде престъпник, вторият – не. Да осъдиш на смърт роб било все едно да убиеш кучето си, че влязло в къщи и изяло хляба. Един хубав бой – да, но екзекуция…?

От друга страна, за кражба от храма свободният човек бил хвърлян от висока скала – имал е отговорността да спазва законите и не го е направил. Май тогава не са вярвали много в превъзпитанието.

И понеже не могли да преценят, предложили на Езоп сам да реши как се самоопределя – като роб или като свободен човек. Ако е първото – да сваля дрехата, за да получи полагаемите се удари и да се връща при бившия си господар, а ако смята, че е свободен – с всичките му там права – на скалата.

Както знаем от историята, Езоп казал, че е свободен човек и сам скочил от скалата… с което за него всичко свършило.

За нас обаче не е, понеже непрекъснато виждаме около себе си опити на ръководители да получат повече права и да отхвърлят отговорностите, които са неделима част от тях. Вероятно много от тях го правят и поради факта, че изборът им уж не е публичен, както този на великия баснописец. Само че обикновено единствено те самите си мислят така – а в действителност всички наоколо виждат как съответният началник доброволно се позиционира като роб, поради отказа си да поеме отговорност. А – логично – робите никой не ги уважава. Ако имат в ръцете си оръжие или власт, предизвикват страх – но това е временно. В един момент инструментът за респектиране им бива отнет и тогава те будят само презрение и съжаление.

Но дори и да остане в ръцете им, само чрез всяване на страх в подчинените не можеш да се утвърдиш като лидер – някой, за когото екипът е готов да мине през всичко. Ако бъде принуден да го направи, но ще е заради заплахата и всеки негов член непрекъснато ще се оглежда и ще се опита да кривне настрани от пътя към целта. А накрая изобщо ще забравят накъде са тръгнали и просто ще чакат нещо да се случи и да ги отърве от тирана. Така не се регистрират значителни постижения, колкото и често по пътя да се говори за иновации, съвременна организация и т.н. Робите по душа просто не могат да бъдат лидери, а само – водачи на други роби.

Така че – когато на следващото интервю ви дадат думата, внимавайте какво ще питате. Понеже впоследствие със сигурност ще ви се наложи да се позиционирате – като свободен човек или…

Успех!

(статията е заключена за нови коментари)

Алъш-вериш

2011-10-25T19:50:00.003+03:00

Напоследък търговията на сергията не върви много, та добре, че са изборите – да изкарам някой лев.

…Звъни ми оня ден координаторът на „пембените” и вика: „Кирчо, приятелю – хайде да ни напазаруваш малко гласове, че – отиде бъдещето на България”. Отивам в централата им и там ми връчват едно куфарче с пари.

Качвам се на едно такси и слизам в началото на Хаджи Осман махала, за която все твърдят, че жителите й не се къпели. Да знаете, не е вярно – като завали дъжд, покривите на бараките протичат и… Посреща ме лично кварталният полицай:
– Киро, ти къде си тръгнал така? Гласове ли ще купуваш?
Кимам.
- Ей, най-после! Вече се страхувах, че няма да дойдеш. А само на заплата…
После прибира процента си и ме информира, че местните „лидери” вече ме чакали.

Влизам в кръчмата и поръчвам по една гроздова на всички. „Лидерите” отначало се пазарят – инфлация имало, събирали пари да купят булки на синовете си, но после се договаряме за двадесет лева на глас. Уточняваме общата бройка, а после внучето на единия води куче. Написваме на гърба на кучето номера на бюлетината, която трябва да бъде пусната и внучето си го прибира, за да го върже впоследствие пред избирателната секция. За всеки случай да се уговаряме да напишат същия номер и на всички къщи наоколо – хората тук имат много грижи и често забравят.

Сбогувам се с „лидерите” и си тръгвам, но след малко ме спира едно младо момиче:
– Бате Киро, аз съм от ТБВ – телевизията с човешко лице и … разни други работи. Наредиха ми да направя репортаж за купуването на гласове, а освен теб досега никой не е дошъл… Моля те, купи поне един глас пред камерата!

Гледам я – на годините на дъщеря ми – и ми дожалява. Ако не й помогна, ще направи някой репортаж, че у нас живеят и нормални хора, а не само изроди – и ще я изгонят. Политиката им е такава, нищо не може да се направи. Затова викам на Асан да излезе от кръчмата, прегръщам го с една ръка, а с другата пъхам бавно пет лева в джоба му (повече не смея, понеже после няма да ми ги върне). Момичето кима, вади микрофона и започва възбудено: ”Уважаеми зрители, имаме новина! Репортерката под прикритие…”

В този момент телефонът ми звъни. Приятелите са усетили, че вече съм почнал да купувам гласове и се страхуват да не останат на сухо. Някои дори предлагат отложено плащане.

Пред блока ме чака в джипа си Пешо Тегела – той има шивашки цех и иска да ми продаде гласовете на работничките си на едро. Цената е колкото да не е без хич и аз изказвам леко съмнение, че… Но Пешо ме уверява – щял да ги натовари направо от работа и да ги върне пак там – а който откаже – на улицата. Неохотно приемам.

По-късно ми се обажда някакъв професор и ми предлага да ми продаде гласовете на студентите - в сесия били и който искал поне тройка по неговия предмет… Казвам му да им провери удостоверенията за гласуване на друго място и да се обади пак.

Връщам се в къщи, сядам в креслото и си сипвам едно уиски. В същото време идва дъщеря ми и предлага – имала сто приятели във Фейсбук, по пет лева на глас… Обещавам й – ако ми донесе лед, ще помисля.

Жената също предлага да осигури десетина гласа на разумна цена и когато я питам откъде, се изчервява и вика – приятелки… Обаче аз познавам всичките й приятелки и знам, че отдавна се продали не само гласовете си… Замислям се.

Виждам, че куфарчето е почти празно, поклащам глава и пускам телевизора. Там се появяват няколко политици и почват да ме убеждават, че купуването и продаването на гласове било престъпление. Добре де – но кой тогава ги плаща тези гласове – марсианците ли? Аз може да продавам на сергия, но съм чувал, че именно търсенето определя предлагането…

Но понеже има процент и за мен, само махвам с ръка. Сипвам си още едно уиски и мислено отбелязвам, че все пак трябва да проверя онези десетина гласа, оферирани от жена ми. Не че нещо се съмнявам, но все пак…

Избори са това, бъдещето на България е заложено на карта.

Личните познанства решават всичко…

2011-10-20T02:35:00.009+03:00

… Беше около обед и слънцето печеше безмилостно; наоколо пустинята ярко блестеше, а последната капка вода бе изпита преди около час. Оперативният мениджър Георгиев поклати глава, извади бялата си носна кърпа и я завърза за чантата на лаптопа, а после подхвърли всичко това във въздуха.

Рязък картечен откос разцепи тишината и по главите им се посипа пясък. Търговският мениджър Стефанов се пресегна и дръпна колегата си крака, за да го събори на дъното на окопа.
- Е, сега наистина си отидохме… - проплака до тях главната счетоводителка Петрова – Георгиев, да знаеш – твоите хора са виновни за всичко…
- Да бе – все производството – понечи да възрази оперативният мениджър, но внезапно млъкна, осъзнал, че е точно така…

…Около месец преди това Главният ги бе събрал, за да сподели с тях изключителната вест – фирмата им влизала в оръжейния бизнес. А там, както е известно, печалбите… И преди някой да успее да каже нещо, размаха поръчка за ремонт на сто танка.
Георгиев внимателно бе възразил – до момента опитът им в този бранш се свеждал до дребна поправка на един трактор – и то с три рекламации впоследствие. Така че, според него, трябвало да извървят естествения път – трактори, комбайни, евентуално леки коли (руски, естествено) – и когато оплакванията понамалеят, да се пробват с някое самоходно оръдие. А така, изведнъж…Нямали традиции.

– Какви традиции бе! – беше се разсмял Главният – Поръчка за Третия свят, целево финансиране. Машините са си добре, трябва само да ги пребоядисаме и вместо звезди на им сложим по един полумесец. После ги пращаме на братския нубийски народ и прибираме парите. Трудно ми е да си представя по-лесна печалба, това е все едно парите да ти паднат от небето.

Стефанов отвори уста да уточни, че той лично (доколкото му е известно) братя в Нубия няма, но срещна възторжения поглед на Главния и се отказа. А и неговата работа беше само да подготви договора, нямаше да маха с четката я…

Петрова, която напоследък малко бе луднала по някакви идеи за спасяване на света, също понечи да се обади, че танковете убиват хора, за разлика от тракторите например. После обаче се сети колко е нараснал фондът „работна заплата” напоследък и също реши да не се обажда – нейната работа беше само да заприходи парите, нямаше да бърка боята я…

Усетил, че е сам, Георгиев също млъкна, но мислено отбеляза, че все пак трябва да ги проверят малко по-внимателно тези машини – така де, дето се вика – утре някой ще отиде да снима „Рамбо – 10”, а танкът няма може да тръгне да гони главния герой и ще се изложим пред света. Още помнеше как потъна „Титаник”-ът на американските колеги.

Проверката на машините бе възложена на специален екип под ръководството на конструкторa, дал съвет как да ремонтират двигателя на лодката за похода по Дунава („Тийбилдинг-3”) и който все още потръпваше при споменаването на думата „електрод”. Момчето, макар и не особено квалифицирано, бе съвестно – накара да изкарат танковете на двора и дори да направят по няколко обиколки с тях. Фирмата се разтресе от грохот и вибрации, а циганите в близкото гето толкова се уплашиха, че дори си платиха тока за последния месец (макар че преди това информираха Хелзинкския комитет за заплахата). Накрая на Георгиев му писна, нареди да свалят веригите на всички машини и само да проверят другите системи. Изрично забрани да се тестват оръдията, поне в нормално работно време, понеже всички те по странно съвпадение сочеха точно към неговия прозорец.

Танковете бяха ремонтирани, пребоядисани, нарисуваха им там по един полумесец и ги натовариха на вагоните. Стефанов подписа приемо-предавателния протокол, Петрова заприходи парите и тъкмо всеки смяташе предполагаемия си бонус, Главният ги събра екстрено в кабинета си.

- Имаме рекламация – зловещо обяви той – Един танк не можете да ремонтирате като хората, за комбайни ще ми мечтаете… Георгиев, ти си виновен!

Оперативният мениджър спокойно се осведоми дали боята не се е олющила и успокои всички, че бил запазил две кутии резерва. Оказа се обаче нещо далеч по-страшно.

При преминаване на водно препятствие един от танковете се напълнил с вода, екипажът изскочил в паника и радистът бил ухапан от живеещия в препятствието крокодил. Експертизата, направена от местни специалисти, показала че причината била в помпата, която трябвало да изкара водата, но не го направила, понеже зъбното й колело се счупило. Главният даде два часа на Георгиев да изясни проблема и да докладва, а после още по-зловещо обяви, че имал за всички тях изненада.

Половин час по-късно Георгиев размахваше като самурайски меч свит на руло чертеж, а подчиненият му конструктор се пазеше с ловкостта на истински нинджа.
- Ще те убия бе – крещеше оперативният мениджър – Какво пише тук?
- „Колело зъбно – 1 бр.” – промърмори конструкторът и отново отскочи – Ама аз…
- За материала те питам! – Георгиев замахна отново, но оня пак успя да се дръпне.
- Стомана 20. Обаче нямаше и ние…

- Станала е малка грешка – започна колебливо оперативният мениджър, като се опитваше да не гледа към Главния – Зъбното колело е трябвало да бъде направено от стомана 20, с последваща цементация. Обаче нямало такава и я заменили със стомана 45. Така пишело в справочника, два пъти проверявали.
- А за крокодила нищо ли не е пишело…? – привидно спокойно попита Главният.
- Не, виж сега, шефе… Замяната добре, но никой не се е сетил, че трябва да махне цементацията. И зъбните колела станали като стъкло. Момчетата се усъмнили малко, понеже после искали да обработят отвора за вала и стругарският нож се стопил, но…
- Но?
- Ами намерили една карта на Нубия и видели, че там изобщо няма вода. И решили, че…
- Обаче има – информира го Главният – Някаква загубена рекичка, която се пълнела само през дъждовния сезон и където живеел… Впрочем останалото го знаете. И сега какво правим?

Стефанов предложи да направят отстъпка от пет долара на танк заради проблема със зъбните колела на помпите. Главният поклати глава – плащал един от името на друг, а ухапаният бил от третите. Просто нямало как.

Петрова заяви, че нямало нужда да се разглезват прекалено клиентите и една по-подробна инструкция на нубийски била напълно достатъчна – да напишат, че ако танкът стигне до река, е длъжен да използва моста – и готово. А, да – и ако видят наоколо крокодили, да си седят вътре и да изгребват водата с канчета. Понеже пет долара са си пари и…
Главният само уморено махна с ръка. Мислеше да подхвърли нещо в смисъл, че само жена, никога не ходила в казарма, може да изтърси подобна глупост. После обаче се сети, че и той самият не е ходил – и се отказа.

Георгиев беше реалист – да направят сто нови зъбни колелета (дори двеста, ако трябва) и да им ги пращат на онези да си ги сменят. Но се оказа, че има проблем – дори няколко.

…Първо, най-сложното нещо, което бил разглобявал до момента нубиец, било тостер – и то местен инженер, завършил у нас. Впрочем, човекът веднъж опитал да ремонтира и кафеварка, но не успял. Все пак компетентността му впечатлила много местния монарх и го направили началник на Генералния щаб. Но чак помпа на танк…

… Второ, в Нубия в момента се водела война – напълно логично за страна, получила подарък сто танка – няма да ги оставят да ръждясват я! Та – някакъв племенен вожд вдигнал въстание против монарха и дори успял да завладее половина му бойна техника. И в този случай…
Лицата на тримата мениджъри едновременно пребледняха.

- Да – кимна Главният – трябва да извършим замяната на място.
Георгиев веднага заяви, че разполага с подходящия човек, който освен всичко друго ще е много доволен да поправи грешката си. Но Главният поклати глава:
- Абе, рисковано е – кой го знае каква глупост ще направи пак. Но той си има компетентен началник, а имаме и някой, който е подписал договор, където признава подобни рекламации, както и друг, който е специалист по инструкциите и явно има ясна представа как да бъде избегнат проблемът за в бъдеще. Та – получавате каските и сухата храна, а самолетът на НАТО ще ви вземе утре рано сутринта…

- Стрелят отляво – отбеляза Стефанов – Това са бунтовниците .
- Има ли някакво значение? – промърмори Петрова – Не е ли все едно кой ще ни убие? Ако не умрем от жажда, естествено…
- Абе да ви кажа честно – започна Стефанов – Ухапаният е бил от армията на монарха, а тези после са завладели техниката. Не съм напълно убеден, че гаранцията се разпростира върху военни трофеи – това май го нямаше в договора. От друга страна обаче…
- Няма проблем – отговори Георгиев – Като ги чувам как реват, май се готвят за атака. Вероятно скоро ще бъдат тук и ще се разберете. Петрова, ако ти оживееш, а – недай боже, аз не – спри да го поливаш онова дърво. Дори по празниците може да спираш под него, да четеш некролога ми и…

В този миг в окопа скочиха няколко въстаници. Отначало белите лица на мениджърите ги сепнаха малко, но после решиха, че наемниците са си наемници (колкото и глуповати да изглеждат ) – и вдигнаха автоматите.
- Стефанов, тарикат такъв! - викът се разнесе над окопа и войниците замръзнаха – Тук пък каква ти е далаверата? – с тези думи племенният вожд скочи при тях в окопа.
- А, колега – Стефанов дори не можеше да се зарадва – Значи все пак си завършил?
- Ами – поклати глава вождът – Един лъв изяде тати и се върнах да поема управлението на племето. Чакай да им обясня кои сте да не стане някой случаен инцидент.
И вождът разказа на нубийски, че познава този човек от пътуването си отвъд Голямата вода, как двамата дълго са изучавали мъдростта на боговете („маркетинг” трудно се превежда на някои езици) и че са станали почти братя. За това, че братството им се бе крепило основно на търговията с валута, вождът предпочете да премълчи, понеже не е възпитателно за младото поколение и разваля имиджа.

Георгиев любезно предложи стотина зъбни колела и дори беше готов да покаже как се сменят, но оня махна с ръка.
- Какви танкове бе, откога им свърши горивото. Държим ги ей там и понякога гърмим да си даваме кураж. Ние рекламации не сме правили, явно правителствените сили пак искат да ни развалят имиджа. Впрочем, като ги гледам, май се канят на контраатакуват, така че – със здраве! – и вождът хукна след армията си.

- Половината рекламация я уредихме – отбеляза Георгиев – Стефанов, не знаех, че имаш толкова оригинални приятели. Казанът, дето го произведохме в началото на годината - за тях ли беше?
- Абе ти що не си… - започна търговският мениджър, но в този момента в окопа скочиха правителствените войници. Стефанов си изгледа очите, дето се вика, но сред тях нямаше нито едно познато лице.
Вързаха ги и ги поведоха към главната квартира.

Тя се помещаваше в огромна палатка с генератор до нея. Пред палатката седеше генерал и си печеше филийки на тостер. Малко по-настрани лежеше захвърлена повредена кафе-машина.
- Пленени наемници ? – делово попита той – Чудесно. Ще кажем, че са ги отвлекли въстаниците и ще поискаме по милион долара на човек. Хвърлете ги някъде докато…. – и замръзна.
После стана бавно и се приближи до групата.
- Ваня ? – каза той с несигурен глас, впил поглед в лицето на Петрова – Ти ли си?
- Тя е, тя е – обади се нетърпеливо Георгиев - Хайде, кажи да ни развържат и да видим танковете.
- Ваня – повтори началникът на Генералния щаб – Как минава времето… Колко пъти тогава те каних да дойдеш да видиш страната ми, но ти предпочете друг…
- Ама той беше комсомолски секретар на ВУЗ-а – проплака Петрова като в турски сериал, а на Георгиев чак му се догади – А и теб те изгониха за търговия с наркотици и…
- Шът! – прекъсна я генералът – Добре де, каквото било – било. Какво правите тук?

- Ами имали сте едни танкове, които като влязат във водата… - започна несигурно Стефанов.
- Каква вода бе, тук от пет години не е валяло! – разсмя се генералът – А, вие за рекламацията, да… Дето се мъчихме да направим с помпата фонтанче, а тя се счупи.Това за крокодила аз го измислих – да изкараме някой и друг долар. И през ум не ми е минавало, че може да ви пратят лично. Както и да е, дайте да подпиша там, че повредата е отстранена, починете си тази нощ и утре тръгвайте, докато въстаниците не са нападнали пак. Впрочем – и техният вожд е завършил у вас.

- Знаем – потвърди Петрова - учил е с колегата.
- Сериозно? – учуди се генералът – И до кой курс стигна?
- До втори – обясни Стефанов – но така и не можа да го изкара.
- Е, знаех си аз – а тук разправя на всички, че до трети. Абе, нали го виждам – един тостер не може да поправи като хората, преврат ще ми организира. Да се върне да си доучи, а после евентуално….
После генералът нареди да ги нахранят и ги сложиха да спят.

На сутринта ги качиха в един джип и шофьорът му пое през пустинята. След час каране над тях изведнъж увисна хеликоптер на НАТО.
- Ало, тираните – чу се предупреждение на английски – Спрете колата и излезте с вдигнати ръце.
- Ние сме от добрите – обясни също на английски шофьорът – От войската на принц Кудафар.
- А, не сте вече, не сте… - разсмяха се от хеликоптера – преди половин час вождът подписа договор, с който дава на Великите сили правото да добиват нефт тук. Така че бунтовниците сега са борци за народно освобождение, а вие – слуги на кървавия тиранин. Ще спрете ли най-накрая или да почваме да стреляме?
При подобно развитие на преговорите човек няма много полезни ходове, ето защо колата наистина спря и нашите герои излязоха от нея с вдигнати ръце. Хеликоптерът кацна на около петдесет метра от тях и от него енергично скочи млад полковник. Когато се приближи, той поклати глава:
- Европейци? Съжалявам, ще се наложи да ви пишем военни съветници. Но не мисля, че трибуналът в Хага ще ви даде повече от пет години…

И в този момент изведнъж свали тъмните си очила и се взря напрегнато:
– Георгиев, май френд! Стивънов… Питърова….
– Майкъл! – извикаха тримата мениджъри едновременно.
– Да, да – това аз… Когато отказали от инвестиция у вас – продължи на български бившият им директор – Аз решил стане военен съветник по оперативни въпроси, после по разни други – и накрая пратили да съветва тук. Както казва вие – кога човек няма връзки… Обаче още помни как качвали на крана, как искали да води на гей-парад… А вие какво прави тука?
– Главният ни прати – обясни Георгиев – оправяме рекламация с едни танкове.
– А, да, Главен – странно име… Но сериозен човек, хубаво вика по вас. Значи, вие произвели онези танкове? Още щом чул, аз вика – това само мои хора направили – да се напълни с вода насред пустиня. Е, как – сега всичко ОК?
– Ами – оправихме се. Време ни е да се връщаме.
– Е, хайде качва с мен тогава. Аз дошъл джаст ин тайм – Георгиев, ти накрая научил какво означава това?
– Абе… - махна с ръка оперативният мениджър – Всичко знам аз, но у нас условията са специфични. Хайде, давай да си ходим.

Месец по-късно, когато всичко бе позабравено, Главният отново ги събра, понеже имал изключителна новина – отново се отворила ниша в оръжейния бизнес. И понеже видя как и тримата му подчинени едновременно почнаха да се потят, побърза да ги успокои:
– Не, този път никаква Африка! Никакви слънца, пустини, племенни вождове….Сега работата ще бъде чиста и напълно безопасна.
Георгиев, обади се утре да дойдат десет багера и да почнат да копаят яма на двора – сто на сто на петдесет метра. Пръстта не я изхвърляйте, после ще ни трябва за засипването – и уловил изумените погледи на подчинените си, обясни – уредил съм да направим ремонт на десет ядрени подводници – то какъв ремонт, само да им теглим по една боя - но все пак трябва да ги потопим за малко някъде, не може съвсем без нищо.

И вижте там – внимавайте този път с договора - какво подлежи на рекламация и изобщо...

Sometimes win, sometimes lose…

2011-10-14T21:44:00.002+03:00

...Когато и Андора ни би с 3:0 на „Васил Левски”, председателят на футболния съюз уволни треньора, когото половин година преди това бе довел лично от Аляска и се замисли. Даде си сметка, че повече така не може да продължава и ако загубим още пет-шест квалификации, току-виж – поискали му оставката. А той, освен да е Председател, друго не умееше да прави.

Мисленето продължи дълго в една посока – кой в тази загубена държава може да оправи футбола ни? И накрая съзря очевидното решение.

Отначало Почетният член на футболния съюз отказа, като измисли някакво смешно оправдание, че уж управлявал държавата и нямал много свободно време. После обаче се усети какъв пиар изпуска и се съгласи – остави за заместник приятеля си Пецо (когото не направиха Почетен член, за да не изглежда като навеждане пред властта), облече анцуга и….

…На първата тренировка новият треньор реши веднага да покаже кой командва тук и накара националите да направят една обиколка на стадиона. Не помогнаха никакви оправдания, че игрището било по-голямо от дансинга на „Сън Сити”, че още били махмурлии от снощи и т.н. Обиколката бе направена за рекордните десет минути и само двама от титулярите получиха леки схващания.

Привършил с кондиционната подготовка, Почетният член започна да обяснява тактиката :
– Сега ти, вратарчето, седиш тука като митничар и не пускаш топките да минават. Няма далечни удари, няма близки. Правиш ембарго на вратата, ясно…? А ти, „центърът”, стоиш пред тяхната врата и с едното око гледаш към мен – по която страна на врата се почеша, с него крак риташ…Крилата ще ти подават репли… пасове, искам да кажа. Всички останали ще се лутате по терена и ще създавате организиран хаос – изпробвано е, работи. Хайде, направете още една обиколка и да си ходим, че стана ракиено време.

На следващата седмица националният отбор загуби контролата си с Фарьорските острови.

- А-а-а, не така! – предупреди ги новият треньор – Вие май от добро не разбирате. От утре – никакви дискотеки. Ще идвате с мен да откриваме магистрали, а ако много ви се танцува, ще тропнете там едно хорце..

Седмица по-късно завършихме наравно с Албания.

- Аха, можете, значи… Обаче мотивацията ви не е достатъчна. Е, няма как, ще ви водя на предизборни митинги…

Следващата контрола с Украйна бе спечелена, макар и трудно. Когато краката им понатежаваха, националите си спомнеха за розовобузестите момченца, пеещи партийния химн – и яростно се втурваха напред.

…И накрая дойде първия голям мач – с Германия. Новият треньор надмина себе си в подготовката – цял месец преди това води играчите да слушат парламентарен контрол и дори ги караше да си водят записки. Ето защо те сега излязоха зли като дяволи и набързо вкараха два гола на немците.

Е – и ония са корави хора и не се дават лесно, но когато понатиснеха, нашият треньор отиваше до тъча и подхвърляше – „реплика”, „дуплика” – и немците биваха натиквани обратно в наказателното им поле.

И когато победата изглеждаше сигурна, треньорът на ония си спомни нещо и в едно кратко прекъсване повика капитана. Каза му нещо, оня подскочи, а после изтича при останалите. След което получихме три гола за пет минути…

(Впоследствие на пресконференцията немският треньор разкри тайното си оръжие – просто казал на капитана – „ако продължавате да играете така, ще ви пенсионирам и ще вземате български пенсии, каквито заслужавате”. Откъде му е хрумнал такъв гениален ход, така и не се разбра.)

Шефът на БФС благодари на Почетния член за положените усилия , като не забрави да отбележи, че то, нали – времето, терена, съдията, международното положение – разбирал, че е нямало как да се спечели.

Само че сега търси нов треньор и се е ориентирал към Съюза на преводачите – там наскоро били приели един, който и опит имал, и футбола го разбирал отвсякъде. Но не било ясно дали все още е само обикновен член или вече е станал почетен, та… Трябва да се провери и после - няма проблем.

Българи – юнаци!

Защо началникът не ме обича?

2011-10-13T14:47:00.005+03:00

...Живял някога един руски помешчик, който имал много слуги – хранел ги, давал им старите си поизносени дрехи, а по празниците дори им сипвал по чаша водка. Освен това им дори им плащал – е, не много – вероятно понеже пазарът на труда бил малко изкривен.

Но веднъж един от слугите – Степан – преживял дълбока душевна драма; научил, че на колегата му Иван плащат по пет рубли месечно, а той самият получавал една. Неспособен да се бори повече със себе си, Степан отишъл при господаря и помолил за обяснение. Още повече, че – според него – и той, и Иван вършели една и съща работа.

Господарят се погладил по брадата, а после изведнъж посочил с ръка:
- Ето, там минава каруца. Иди и питай човека какво вози, а като се върнеш, аз ще ти обясня за парите…
След малко Степан докладвал, че в каруцата имало чували с картофи.
- Аха – кимнал господарят – А къде ги вози?
Степан изтичал и се оказало, човекът отива на пазара да ги продаде.
- А на каква цена? – продължавал да пита господарят.
Задъхан, Степан се върнал с информацията, че цената била три рубли за чувал.
- А за две дали няма да ги даде?
След малко Степан, вече едва държейки се на краката си, потвърдил.
- Добре – пак погладил брадата си господарят – А сега извикай Иван.
Когато другият слуга дошъл, господарят пратил и него да разбере какво има в каруцата. След минута Иван се върнал и докладвал:
- Човекът вози картофи да ги продаде на пазара, един чувал струва три рубли, но аз го спазарих за две.
- Е – обърнал се господарят към Степан – Сега разбра ли защо другите получават по пет рубли, а ти само по една…?

С този стар анекдот се опитах да илюстрирам един много важен проблем в мениджмънта – преразходът на управленчески ресурс. Всеки ръководител разполага с определено време, което той разпределя примерно така – три часа срещи с клиенти и партньори, три часа анализи, един час писане на имейли и доклади, един час – контакти с четиримата му подчинени началник-отдели. Тоест, по петнадесет минути на човек, през които той трябва да бъде информиран как вървят нещата, има ли проблеми и какви точно – и да даде инструкции как да се работи по решаването им. Ако обаче на някой от подчинените му това време не е достатъчно, той „изяжда” допълнително – тоест, управленчески ресурс. И на ръководителя не остава нищо друго, освен да отложи някой от другите си ангажименти за следващия ден, или да остане след работа, за да навакса загубата. Хора сме и на всеки може да се случи, но когато това стане практика, босът започва да се дразни.

„Аз съм неудобен за началника” – горчиво споделят някои, без да осъзнават доколко наистина е точно така, но не във влагания от тях смисъл. Добрият ръководител не изисква винаги да си съгласен с него, понеже му трябва коректив – но не би приел вечно да полага удвоени усилия заради нечие безхаберие.

Естествено, никой не се ражда организиран, но това се учи – при добро желание, разбира се. Също така не е добра идея да се опонира на началника заради самия спор – колкото и да е търпелив, накрая той няма да издържи – отново заради напразно изхабения ресурс. И ще осъзнае, че наистина не харесва този свой подчинен. Вероятно няма да го каже директно, но когато стане време за повишаване на заплатите…

Неразбирането, че времето и психическата енергия на началника са ограничени, е съсипало безброй кариери. Постарайте се вашата да не бъде добавена към тях.

Свирките (+ 18)

2011-10-02T21:59:00.008+03:00

Искам да помоля непълнолетните да не четат тази статия – едно, че не е прилично – и второ, нека запазят илюзиите си колкото е възможно по-дълго. Кой знае, с течение на времето нещата може и да се променят…

В град N голяма търговска верига откри свой клон – нов, лъскав супермаркет, един от първите по рода си. Построиха сградата, сключиха договори за доставки, а после решиха, че е време да наберат персонал. Тук трябва да уточним, че в градчето отдавна пребиваваше господин Шмидт (не се влияйте от немското звучене на фамилията, избрах я съвсем произволно и тя не би трябвало да указва националността на инвеститора), който намери бъдещия управител – нека го наречем господин Иванов – и ключовите му заместници. После чужденецът си замина и остави местният колега (заедно с новоназначеният ЧР, състудент на управителя) да подберат изпълнителския персонал.

Градът беше малък, а безработицата в него – голяма. Заплатите, които веригата смяташе да предложи на продавачки, консултанти и т.н. – бяха около два пъти по-високи от средните за региона – а може би дори повече. При това се предвиждаха и бонуси.

Г-н Иванов бе чел Сталин и знаеше, че кадрите решават всичко. Впрочем, бе чел също така и че незаменими хора няма. Изобщо, мустакатият диктатор беше негов таен кумир, но той предпочете да премълчи това на собственото си интервю – вместо да дърпа дявола за опашката, Иванов декларира, че е привърженик на демократичния стил на управление и всички кимнаха доволно. А и за да сме честни, той наистина беше максимално демократичен с хората, които никога не му противоречаха.

Скоро магазинът заработи и всички проверки от главната квартира показаха, че резултатите са добри, има ред и никой не си позволява да пренебрегва нарежданията на управителя. Клиентите също бяха доволни, макар някои да отбелязваха вечер в семейството си, че на продавачките някакси им липсвало вдъхновение и гледали малко „пречупено”. Е, не всички, но някои – определено. Но при това мъжете не пропускаха да отбележат – за голямо неудоволствие на жените си – че толкова красиви продавачки на едно място досега не са виждали. Очевидно в това имаше някаква истина, понеже доста хора посещаваха магазина всяка вечер, а купуваха дреболии. Но както казахме, заплатите в града бяха ниски и съответно покупателната способност…

…А после един ден Шмидт неочаквано получи писмо. Бе написано на родния му език и в него се твърдеше, че позиция в търговската верига „….” е мечта за почти всяка безработна женa в града, но… Като прочете това „но”, чужденецът се задави с кафето си и нареди на секретарката си да не го безпокоят. После се облегна назад в креслото и си помисли, че до момента нещата са вървели прекалено добре, за да не се случи нещо подобно. След това си даде сметка, че той отговаря за магазините на веригата в България. После събра двете и осъзна, че е в центъра на сериозен проблем.

Авторката на писмото (очевидно беше жена) твърдеше, че във въпросния магазин не може да се започне работа току-така. Дори препоръки и застъпничество от приятели не помагат. „Това добре” – отбеляза мислено Шмидт , но продължението никак не беше добре.

Жената споделяше, че единственият начин да бъдеш назначен там е да преспиш с г-н Иванов. Е, разбира се – и да имаш съответните физически данни, за да поиска той това. Иначе – никакъв шанс.

Г-н Шмидт си наля ново кафе и каза наум поговорка на родния си език, която бе аналог на нашата „Е сега отиде конят у ряката!” Както вече споменахме, търговската дейност в България беше под негов контрол и той си представи как го изправят до стената за разстрел, тоест – пред Борда на директорите, което май бе същото. После прокле всички привърженици на демократичния мениджмънт и започна да набира различни номера…

…Месец по късно наетата агенция потвърди изнесеното в писмото – дори хората му предоставиха тайно направени записи, от които Шмидт успя да изслуша превод само на първия. После започна да диктува заповед за освобождаването на Иванов…

Избора на нов управител бе направен в максимално широк състав, а спечелилият кандидат – деликатно предупреден, че… Впрочем, настоятелно го посъветваха да назначи мъже, където е възможно, тъй като до момента в магазина този пол бе представен само от трима общи работници. Спечелилият кандидат - господин Петров – кимна и обеща.
Както при всяка смяна, получиха се леки сътресения и известно влошаване на резултатите. Все пак Петров беше упорит, изискваше необходимото от хората – и от някои го получаваше, от други – не. Тези, които не искаха да работят с него, той постепенно освободи и замени с нови. Само че …

Една уволнена продавачка не издържа – вероятно понеже разбираше, че друга подобна работа няма да може да си намери – и задушавана от злоба, заяви в лицето на Петров – „май и ти за свирка плачеш, но си прекалено грозен!” – и разплакана си тръгна. Но това бе направено пред свидетели и се оказа камъчето, което обърна колата. Вероятно и други от първоначалния състав се страхуваха да не останат на улицата и не можаха да овладеят напрежението. И скоро цялата история излезе наяве, а градът заговори за оригиналния стил на подбор на г-н Иванов.

Е, и него го биха два пъти – вечер, в някоя тъмна уличка. Биха го яростно, без да промълвят нито дума, дори го ритаха с крака. Но имаше и няколко развода, а и доста прекратени други връзки. Така или иначе, хората от града започнаха да наричат продавачките от магазина „свирките”.

Че беше неприятно – едно на ръка. Скоро обаче това раздели колектива на две части – „стари”, за които и малките деца знаеха как са получили мястото си – и „млади”, които бяха назначени от Петров. Оформиха се нещо като две партии, които почти не контактуваха помежду си и не можеха да се понасят взаимно.

Ако човек можеше да чуе мислите в съблекалнята на „старите”, то вероятно те щяха да бъдат нещо от рода на: „Лесно им е на онези – а ние просто нямахме избор. От глад ли да мрем? Сега всеки може да съди, понеже не е принуден да…”

В мислите на младите нещата бяха значително по-прости : „Тъпи курви. Някой да ви е карал да почвате точно тук? Но нали - паричките добри, работата лека… Ако всички му бяхте отказали на оня нерез, той ли щеше да застане на касата?”

Подобни неща никога не се казаха на глас и останаха във въздуха като неизречени въпроси. Само че се забеляза нещо интересно – „старите” все се опитваха да подредят щандовете така, както са били при Иванов. Дори без да бъдат питани, те понякога свиваха рамене и подхвърляха – „тогава имаше добър оборот, нали” – и отново слагаха нещата на предишните им места.

Младите - обратно – преднамерено се опитваха да разместят всичко, сякаш искаха да подчертаят, че тук е имало нещо, което бързо следва да бъде забравено. Петров забеляза тенденцията и започна да се дразни – клиентите се объркваха – но за момента реши просто да изчака.

Един ден групичка от „старите” продавачки пушеше навън и изведнъж някоя от тях се сети, че днес Иванов има рожден ден. Чуха се възклицания, опитаха се да му честитят по телефона, но той не отговаряше. И тогава започнаха да го обсъждат.

…Оказа се, че Иванов бил страхотен човек – и добър началник, и привлекателен мъж. Петров изобщо не издържал никакво сравнение с него. Комплиментите по адрес на бившия управител се сипеха дори от устите на жени, които много добре помнеха как са излезли разплакани от кабинета му, стиснали в ръка скъпоценната заповед за назначаване… Вероятно някой психолог би казал, че по този начин те търсят самооправдание – било е по любов, моментна слабост, а не – от какво беше там… Но аз не съм психолог и само отбелязвам факта.

Когато разбраха за рождения ден на предишния шеф, „младите” се изсмяха и предложиха целият колектив да събере пари, с които да купят един вибратор и да му го пратят да си го завре в … „Старите” избухнаха, нарекоха другите „пикли” и само появата на Петров прекрати скандала. Впрочем, средната възраст на двете групи бе примерно еднаква.

А Петров се чудеше какво да прави. Беше есен, по телевизията всички партии политизираха бившия празник Девети септември и той с учудване осъзна доколко управлявания от него супермаркет е микромодел на обществото ни. Едните нямали избор, другите не осъзнаващи, че май наистина не е имало кой знае какъв избор… Но магазинът трябваше да работи.

И накрая Петров уволни всички – и стари, и нови. Сключи договор със специализирана компания, която проведе атестация на всички и назначи тези, които имаха резултат над определено ниво – без да гледа кой от коя група е. Няколкото останали незаети места попълни с хора отвън.

Нещата сякаш се успокоиха, понеже той сформира екипи, в които влизаха поравно „стари” и „нови” – и им зададе цели, които можеха да бъдат постигнати само с общи усилия. Понеже това все пак се случи, последваха бонуси, повишение на заплатите и т.н. Магазинът си върна привлекателния за клиентите облик.

…В края на годината Шмидт дойде да отчете официално резултатите – и те се оказаха неочаквано добри. Петров бе похвален и също получи бонус – при това, доста повече, отколкото бе очаквал. А после чужденецът обяви, че има още един подарък и бръкна в джоба си. Уточни, че това е нещо лично, което не бива да бъде популяризирано, а просто – сложено някъде и отвреме навреме – гледано насаме. Нещо като талисман, който предпазва от беди.

А после извади ръката си и сложи на бюрото пред Петров малка лъскава съдийска свирка.

(Естествено, историята е изцяло измислена. У нас подобни неща няма как да се случат.)

Филип Мърлев – частен детектив

2011-09-30T19:33:00.003+03:00

Седях до прозореца и пиех второто си уиски. Навън беше тягостна есенна вечер – една от онези вечери, в които хората внезапно полудяват, мъжете изведнъж вадят пистолет и застрелват жените си, а пияните лумпени отиват да запалят къщата на някой цигански барон.

Седях и си мислех, че вече втора седмица съм без работа и как това ще се отрази на изтънялата ми сметка в банката, когато телефонът внезапно иззвъня. Беше областният прокурор - един от онези типове, които след като се видят няколко пъти по телевизията, почват да се вземат съвсем насериозно.

Говорихме кратко. Човекът бе открил проблем, пред който обикновените убийства изглеждаха като детска игра и ме молеше да помогна. Защо изобщо не бях учуден..?

Когато свършихме, аз си налях още едно уиски. Не обичам да работя за ченгетата, но бизнесът ми е такъв, че не мога да им откажа една малка услуга… а и опасностите са моят занаят.

Допих уискито, проверих пистолета и взех шапката си. Все пак, парите са си пари, независимо откъде идват…

…Когато влязох, първо видях една млада жена. Тя беше блондинка, заради която свещеник би счупил с ритник стъклопис в църква, a ходжа би надвикал високоговорителите на джамията.
Гледаше ме почти умолително, но аз съм свикнал да не вярвам на русите жени. Впрочем, не само на тях…Когато една жена те гледа по този начин, почти сигурно е, че после ще поиска нещо от теб и то вероятно ще е на ръба на закона – а понякога и отвъд него. Все пак си помислих, че когато всичко това свърши, не бих имал нищо против да изпием по няколко гимлета на някое много по-уединено място…

…До нея имаше някакво момче – слабичко, с предизвикателен поглед, който сякаш искаше да ми каже, че мястото ми не е тук. Отбелязах си мислено, че по-късно може би ще бъде добре да разменим по някоя и друга дума… Мястото май нямаше особено значение. Но засега го оставих го на мислите му, които сигурно бяха нищожни, грозни и уплашени като самият него...

…Третият беше огромен мъж с мустаци. Приличаше на човек, който си търси белята и вероятно скоро ще я намери. Можех да му помогна, но мой принцип е да не смесвам работата с удоволствието. А и в случая не ми плащаха за това…

Имаше и други, но те по-скоро бяха фон на тримата. Опитах се да се съсредоточа, но пред очите ми изскачаха различни картини и това ми пречеше. Разтрих челото си с ръка.Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси…

Усетът ми показваше, че тези хора не са се събрали тук просто така. Може би за първи път си помислих, че е възможно окръжният прокурор да е прав и внимателно опипах пистолета. Макар че те нямаше откъде да знаят кой съм всъщност, предчувствието ми за опасност никога не ме е лъгало.

Хората разговаряха оживено и аз постепенно се убедих, че съм на правилното място. Оставаше ми само да чакам нещо да се случи.
...Как само мразя тези дълги тревожни минути, преди да започне истинската веселба…

По едно време момчето изчезна; отначало помислих, че може да е усетило присъствието ми, но после го отдадох на случайността. Едрият мъж и блондинката продължаваха да разговарят помежду си, но аз вече бях убеден, че това не е просто обсъждане какво ще бъде времето утре или на кой кон да заложат по няколко долара – нещата със сигурност бяха далеч по-сериозни. Имах чувството, че почти мога да пипна напрежението, което витаеше на това място. Съсредоточих се.

И в този момент думите на блондинката сякаш ме удариха в лицето:

„Братя и сестри! Докога ще търпим да ни правят на маймуни? Хайде да се съберем някъде и…”

…Е, знаех си. Това беше.
Сбогом, моя красавице…

Намигнах на снимката, а после записах IP-адреса й, а също и тези на момчето и на едрия мъж. Понякога на нас, детективите, ни се налага да вършим мръсна работа, но… няма как. Не мога да откажа на окръжния прокурор. Пък и банковата ми сметка…

…Но се надявам скоро това да свърши. Предпочитам да се срещна с пияна банда в гетото, отколкото да следя кой какво казал в интернет. Лошото е, че понякога човек просто няма избор.

Освен, естествено, да си сипе още едно уиски или в краен случай – гимлет, с много лед. Обикновено помага.

Ръката, която държи меча

2011-09-29T16:26:00.002+03:00

Живял някога един Завоевател, който виждал смисъла на живота си в това да напада чуждите царства едно след друго и да ги завладява. Смятал, че му се отразява добре не само финансово, но и имиджово - а за погъделичканото его изобщо няма смисъл да споменаваме.

…Един ден той стигнал до поредната граница и я преминал – а там живеел с поданиците си Владетелят. Естествено, той изобщо не бил очарован от инвазията - събрал войската си и тръгнал да изясни лично ситуацията на място.

Двете армии се срещнали на бойното поле в яростно сражение, като победата клоняла ту на едната, ту на другата страна. Постепенно обаче проличало, че хората на Владетеля са организирана армия, а тези на Завоевателя – просто пълчище. И докато редиците на едните оредявали, но оставали стройни, другите скоро се объркали, някой извикал „спасявайте се! ” -и нашествениците хукнали назад. Но Завоевателят не успял – или не поискал - да побегне с тях и останал сам в полето пред цялата армия на противника. А после предизвикал Владетеля на двубой.

Другият кимнал, слязъл от коня и се завързала ожесточена битка, която продължила дълго – докато накрая мечът на Завоевателя отхвръкнал настрани, а той самият паднал обезоръжен на земята. Тогава Владетелят насочил своя меч към гърдите му с ясното намерение да приключи веднъж завинаги с тази история.

Завоевателят оценил ситуацията като форсмажорна и направил единственото, за което могъл да се сети – изплюл се в лицето на противника си. А може да е било просто акт на отчаяние и злоба.

Мечът на Владетеля замръзнал във въздуха, а той самият останал неподвижен за няколко секунди; после избърсал лицето си, прибрал оръжието и тихо казал на лежащия пред него:

- Ставай и се махай оттук. Но имай предвид, че скоро ще се срещнем пак - и тогава…

Завоевателят реагирал по възможно най-неподходящия за ситуацията начин – попитал защо не са го убили.

- Ами, как да ти кажа – започнал уморено владетелят – Ако те убия, ще излезе, че е било понеже си ме наплюл. Не защото разруши градовете ми, засипа кладенците и уби толкова хора, а заради една плюнка. Не мога да приема подобна мисъл.

Завоевателят очевидно все още бил в шок:

- Но ако ме убиеш, аз няма да съм в състояние изобщо да мисля за теб – нито добро, нито лошо..

Владетелят въздъхнал:

- Кого го е грижа какво мислиш ти… Проблемът е, че аз ще знам, че ти отмъщавам за обидата. А ти заслужаваш наказание по съвсем други причини. Хайде, махай се и не предизвиквай повече съдбата.

Завоевателят се изправил, изтупал прахта от дрехите си и бавно тръгнал след разбитата си армия..
А когато я настигнал, определил свой наследник, казал му никога повече да не води ордата насам, а после … отново се обърнал и тръгнал.

Отивал при Владетеля, за да го помоли да го научи на изкуството да вземаш решения не под влияние на емоциите си, а според това кой какво е заслужил…

Какво мога да добавя? Това е един от най-ясните показатели, по които можеш да различиш аматьора от професионалиста – първият взема дадено решение, понеже така ИСКА, вторият – понеже така ТРЯБВА. Нещо повече – когато осъзнае, че е в плен на емоциите си, опитният мениджър изобщо не взема решения, от които може да зависи нечия съдба.

И не преценява хората по това дали го плюят – или го целуват по… бузата например.

Друг е въпросът, че професионалистите никой не ги плюе, освен може би пълните идиоти -но тази статия определено не е предназначена за последните.

И все пак не препоръчвам примера на Завоевателя да бъде следван буквално - все пак никога не можете да бъдете напълно сигурни, че срещу вас стои професионалист - а мечът така или иначе е у него.

Успех!

Сбогом, гринго!

2011-09-27T19:57:00.004+03:00

Отляво бяха индианците; размахваха гневно копия и томахавки и заплашваха да обогатят колекциите си от скалпове. Отдясно стояха мълчаливо каубоите – стиснали карабините и решени веднъж завинаги да приключат с проблема.
А по средата, под палещите лъчи на слънцето, седеше на коня си шерифът Големия Бил и бършеше голата си изпотена глава. Той усещаше как минута след минута напрежението нараства и се чудеше какво да прави.

…Всичко започна ден преди това, почти банално – един от синовете на Черния вожд прегазил с кобилата си детето на някакъв каубой. Младият индианец успял да избяга, но белите застреляли коня му – и намерили на гривата закрепена бележка, с която му се позволявало да язди и по забранените улици на градчето. Била подписана от Малкия Бил, помощник на Големия.

Каубоите много се ядосали и запалили вигвама на Черния вожд (и той като сина си предвидливо бил избягал). После всички белокожи взели пушките, защото съда на Линч не познавал забавяне на делата. Индианците на свой ред също се въоръжили, понеже инстинктът им нашепвал, че почне ли се с вожда, едва ли ще свърши само с него.

„И то да беше вожд като хората – помисли си с горчивина Големият Бил – А то едно обикновено пиянде. Вари там огнена вода и я продава на безбожни цени на племето. Досега сто пъти трябваше да го тикна в затвора, но…”

Но! Освен че продаваше огнената вода, вождът понякога я даваше и на вересия на индианците си - например, преди избори. По някакво съвпадение точно след два месеца трябваше да бъде избран нов шериф и Големият Бил искаше да повтори мандата.
А индианците бяха много…

Шерифът отново се почеса по главата, което означаваше, че мисли с максималния си капацитет.

А на всичко отгоре – докато белите палели вигвама, дошла някаква репортерка от Източните щати и ги нарекла „пияна тълпа”. Това разтърсило суровите мъже до дъното на душите им и сега те искаха да линчуват и нея.

„Не си гледат там демокрацията в Източните щати, дето и мустангите им се смеят заради нея, ами тръгнали нас да учат…Сега и репортерките да ги мисля” – и отново се почеса по главата.

- Е, какво реши, Големи Бил ? – попита водачът на бялата тълпа – Ти си законът.

„Абе – аз съм, ама… - мислено въздъхна шерифът – Но ако не ме изберат, трябва да се върна пак да паса говедата… а не искам. Що не го гръмнаха този Черен вожд в навалицата – щях да симулирам някакво разследване, докато се успокоят – и всички щяха да са доволни. Ама на – нашите все чакат някой друг да им свърши работата. Големи почитатели на закона станаха, да им…”

- И друго, Големи Бил – ние плащаме данъци, купуваме си конете, а индианците после ни ги крадат. Докога?

– Вижте сега… не може така. Добре де, стъпкали го детето, стават инциденти понякога. Ето - миналата година Лудия Джон прегази с коня си едно момче – защо не протестирахте тогава?

– Понеже веднага го обесихме – обясни някой.

– Е, да де, обаче…не е цивилизовано така. Индианците са синове на тази земя и е нормално да им е през томахавките за нашите закони. Те си имат традиции и…

Отляво се чуха одобрителни гласове.

– Обаче аз всеки петък играя покер със съдията и ви обещавам, че виновникът ще бъде наказан. Ще изгние в оня затвор, който почваме да строим догодина… Успокойте се сега – важното е да ме изберете пак за шериф, а аз после си знам работата…

– Ти и досега беше законът – обади се водачът на бялата тълпа – но момчето умря. За какво ни е такъв закон?
– Е, вярно, но аз съм отскоро тук, а предишните шерифи… Може да се каже, че дори съм малко чужденец. Гринго.

Думите му предизвикаха смях и в двете тълпи и напрежението почна видимо да спада. Големият Бил въздъхна облекчено и смушка коня, за да се отдалечи, преди евентуално да се е почнало отново – не защото го беше страх от куршумите или стрелите, а – понеже много му се искаше да си остане шериф. Ако е възможно - завинаги.

Сбогом, гринго!

Идеалният кандидат

2011-09-19T20:05:00.003+03:00

Предстояха президентски избори и в щаба на една известна партия се бе събрало ръководството й да избистри тактиката. На масата лежаха проучванията на всички „приближени” агенции и там пишеше, че идеалният кандидат трябвало да бъде без пороци, да е честен, да мрази насилието (по принцип и най-вече – домашното), да уважава законите и да се усмихва позитивно. Последното вече го бяха постигнали, така че лидерът се ухили самодоволно, нареди да се изработи съответния клип с работно заглавие„Един ден от живота на светеца” и отвори бутилка шампанско.

Седмица по-късно по всички телевизионни канали зрителите имаха удоволствието да се насладят на следното:

… Идеалният кандидат закуси, а после тръгна за работа. Пред блока го чакаше кварталният пласьор на наркотици.
- Шефе, нещо по-така…? – както обикновено попита пласьорът.
- Е, не ти ли писна всеки ден едно и също… - както обикновено отговори Идеалният кандидат – Не разбра ли, че нямам пороци?
Пласьорът наведе глава и се отмести от пътя му…

… Идеалният кандидат караше бавно по околовръстното, спазвайки ограничението от петдесет километра в час. Скоро след него се оформи опашка от два километра автомобили, водачите на които яростно натискаха клаксоните и през отворените прозорци на колите изказваха предположения за сексуалната му ориентация.
- Какво да направя, господа? – възкликна накрая Идеалният кандидат – Възпитан съм да спазвам законите, не ми се сърдете, моля ви. Втора природа ми е, нищо не мога да направя.
На една пресечка имаше кола на КАТ. Когато мина покрай тях, Идеалният кандидат с изненада видя как представителят на закона презрително махна с ръка, а вятърът довя оплакването му към колегата:
- Е заради такива послушковци не мога да купя учебници на децата! Понеже само на заплата…

… Идеалния кандидат влезе в преддверието на кабинета си. Там имаше две дълги кушетки; отляво седяха изнудвачите, а отдясно – тези с подкупите. Всички търпеливо чакаха реда си.
Идеалният кандидат поклати глава и влезе в кабинета, а после извика секретарката си:
– Миме, не им ли обясни на тези, че съм неподкупен и не се поддавам на шантаж? Иди им го кажи пак!
Секретарката излезе, повтори думите на шефа си и всички чакащи си тръгнаха засрамено с наведени глави…

…На връщане Идеалният кандидат реши да се прибере пеша. Пътят му минаваше през близкия парк и изведнъж от храстите изскочиха няколко грабители – най-възрастният беше на петнадесет години. Идеалният кандидат бе тренирал бокс на младини и в момента тежеше деветдесет килограма, но омразата му към насилието не му позволяваше да направи нищо. Ето защо водачът на бандата му удари два шамара и му взе портмонето и часовника…

… Когато Идеалният кандидат се прибра в къщи, жена му го чакаше, облечена в кожено бельо и с камшик ръка.
- Разкъсай ми дрехите и ме шибай – възбудено изстена тя.
- Е, стига и ти сега – промърмори Идеалният кандидат, а после нежно я целуна по бузата - Знаеш колко мразя домашното насилие...
Жена му се затвори в банята и дълго плака.

….Идеалният кандидат въздъхна, сипа си една минерална вода и пусна телевизора. Там обаче вървеше военен филм, хората се убиваха един друг, ето защо той не издържа и превключи на детския канал. Гледа около час „Том и Джери”, а после отиде да спи…

Няколко религиозни бабички много хареса клипа и веднага решиха за кого ще гласуват. Останалите обаче твърдяха, че не искали за президент измислен светец, а реално същество като самите тях – със същите слабости и малки пороци. А най-критичните ни в клин, ни в ръкав дори се запитаха – а защо на тях самите никой нищо не им предлага…?

Абе, няма спор - калпава нация сме и не си уважаваме светците. Затова и живеем зле.

Мост над реката на времето

2011-09-12T20:17:00.003+03:00

У времени-реки извилистое русло,
То буйный перекат, то заводь в камышах.
И, что там впереди намечено по курсу,
Не знает ни одна жива душа...
Сергей Трофимов (Трофим)

Седя на бюрото си в Агенцията и гледам формуляра пред мен. Някой си кандидатства за евросубсидия, щял да строи мост над река Удавница. А аз дори не знам дали наистина има такава река и ако – да, в коя част на България се намира. И дали не е дълбока само до коляното…

…Навремето дядо ми бил овчар. Когато на Девети властта се сменила, той изведнъж си спомнил колко пъти бил хранил партизаните със сирене и други млечни продукти и поискал да го признаят за „активен борец”.

Извикали го Където трябва и помолили за подробности. И дядо разказал как през ден при него идвали партизаните, той вадел кашкавала, те носили виното, правели едни трапези за чудо и приказ. Където трябва се почесали по главите и казали, че няма нужда чак от такива подробности – само ще проверим хранил ли си или не. Питали този, питали онзи – и накрая един много известен партизанин – малко поизкуфял след експлозията на мина до главата му – си спомнил за Бай Кольо и кашкавала му. Е, дядо ми е Георги, но той веднага свил рамене – в ония фашистки времена кой си казваше истинското име, всички работехме само с псевдоними….И го признаха, а доста по-късно тате стана кмет на градчето ни, понеже беше син на „активен борец”.

Малко преди Десети дядо ме осинови – нищо, че мама и тате бяха живи и здрави. Имаше такава практика тогава – привилегиите да се наследяват като благороднически титли – доста народ се облажи, дори сега искат да правят паметник на автора на идеята в родното му село, пардон – вече град. Та – от внук станах син и ме приеха да следвам журналистика извън класирането - с квота, както е прието да се казва сега.

Но дойде Десети ноември и на следващия ден дядо си спомни, че оня кашкавал, който той давал на партизаните, всъщност бил малко развален. А и тяхното вино киселеело, така че за никакви пиянски компании и дума не можело да става. Вместо това дядо разказа как често излизал на някой връх и с гегата си насочвал американските самолети, които отивали да бомбардират нещо си. Този път Където трябва не посмяха да викат ветерани от САЩ и приеха думите му на доверие.

Тате обаче загуби първите свободни избори, напи се от мъка и преди да успее да изтрезнее, си накупи няколко завода за по един лев. После мама дълго му се кара, че пийне ли, винаги пръска пари за глупости.

После властта отново се смени и дядо си спомни как веднъж при него дошъл самият цар – облечен като обикновен ловец, за да не го познаят. Прародителят ми го почерпил с кашкавал (пресен, старият отивал за партизаните), а после двамата седнали до огъня и дядо почнал да го убеждава : „Царю честити, излез от Тройната коалиция бе (естествено, имал предвид Оста „Рим-Берлин-Токио”), накрая пак ти ще опереш пешкира и - отиде ти рейтинга. Не се пъхай при ония тарикати, много хляб има да ядеш, докато ги стигнеш…” Но царят не го послушал и…

Историята се хареса Където трябва и макар че дядо малко по-късно умря, спряха всички дела срещу тате, а мен ме назначиха в Агенцията. Казаха, че от материалите ми в пресата хората четели само подписа, за да разберат кой е авторът на тази поредна глупост. А в Агенцията било обратното – всичко опирало именно до подписа…

…Седя и гледам листите пред мен. Доскоро беше просто: плащаш – подписвам. Не плащаш – е, сори, но…

Обаче дойде нова власт. Направиха атестация на персонала, питаха ме коя е била любимата ми игра като дете. „Стражари и апаши” – отвърнах аз. „Милиционери!” – поправи ме строго интервюиращият - „А ти от кои беше?”

Познах верния отговор и запазих работата си, но… не дават да вземам на ръка. На колегите изобщо не им пука, но с моя произход – не смея. Но пък и не ми се налага – заводите на тате си работят.

Само че не знам какво да кажа на хората – може ли да правят мост, не може ли… Даже не съм я чувал тази река – ами ако е по-голяма от Дунава и някой вземе да се удави? Пак ще почнат – държавната администрация това, държавната администрация онова…. А идат и избори.

Затова ще почакам те да минат и официално да се обяви, че пак можем да вземаме. Тогава няма да има проблем – плащат си - има мост, не си плащат…

Така де – аз съм просто един журналист, а не Кольо Фичето например. Мостовете не са ми основната специалност.

Виж, оцеляването…

Една българска роза или - noblesse oblige

2011-09-06T19:34:00.011+03:00

На Христо Стоянов - тънък познавач на всички туристически дестинации у нас

Миналата година с Майкъл избрахме екстремалния отдих – сафари - ако не се лъжа, в Африка. Само че в един момент приятелят ми излезе малко от кондиция и падна от покрива на автобуса – точно до един лъв. От двамата са уплаши само лъвът, а Майкъл с недоволство отбеляза, че ония от „Манчестер Юнайтед” си слагат рекламите където трябва и където не трябва (ние самите сме фенове на „Ливърпул”), а на другия ден, когато изтрезня, отиде да се оплаче на администрацията на хотела, че някой му е откраднал голямото жълто коте.

…Та тази година избрахме друга дестинация – всъщност „избрахме” е малко силна дума – когато до отпуска останаха няколко дни, аз просто се обадих в туристическата агенция и казах паролата „чиърс”. После с Майкъл купихме десетина бутилки джин и започнахме да се готвим.

Джинът свърши в самолета, който ни носеше незнайно къде; но хората си знаеха работата – посрещна ни малък автобус, закара ни в хотела, а пиколата ни занесоха заедно с багажа ни до стаята. После обещаха да ни събудят за вечеря.

На вечерята беше пълно с джентълмени като нас – кой по гащета, кой с поло и джапанки – абе, усещаше се европейският дух. Това ни накара да решим, че все пак сме си на нашия континент. За съжаление, местните говореха нещо, което те упорито наричаха English, но което ние така и не разбрахме до края на почивката.
По средата на вечерята стана интересно – оказа се, че ще има дегустации. Явно агенцията ни беше пратила на правилното място.
Както ни обясни сомелиерът бай Харалампи , виното било от прочутата местна марка „наливно”, при това от особено добрата миналогодишна реколта. Решихме да му се доверим и изпихме по три кани. Пиколата чакаха наблизо с транспортни колички, така че с прибирането в стаята не срещнахме особени проблеми.

Посред нощ Майкъл отишъл да пие вода и забелязал в хладилника малки бутилчици; както ни обясниха впоследствие, това били мостри какво можем да си поръчваме в стаята. Много удобно – показваш мострата, даваш двадесет паунда и нямаш грижи.

Закуската ни изненада малко неприятно – имаше само чай, кафе и някакви сокове, но нито грам нещо по-твърдо. Добре, че барът още работеше. Ударихме по две уискита и отидохме на плажа.
По едно време влязохме да се окъпем и Майкъл почна потъва. Веднага до нас пристигна моторница с надпис “lifeguards”, в която седяха двама яки мъже и се опитваха да ни убедят, че били спасители. Наложи се Майкъл да им обясни, че истинските спасители носят бъчвичка с коняк на врата си и им даде за пример санбернарите. Мъжете кимнаха , а после се обърнаха към него по име – поне така ми се стори, началото със сигурност беше „майка”. Само че на това място диалогът прекъсна, те просто ни хвърлиха в лодката и ни закараха до брега. По пътя още на няколко пъти споменаха името на приятеля ми, но не разбрах защо.

На обяд с Майкъл отидохме до една плажна кръчма, която предлагаше „цаца и бира”. За съжаление „цаца”–та се оказа някаква риба, а не вид местна водка, както предполагахме ние. Решихме, че е време да приключваме с морето и се прибрахме в стаята.

Вечерта имаше парти около басейна. Някакъв скандинавец ни обясни, че това било древен тракийски обичай (Тракия в Европа ли беше?) – появявал се жрец, наречен „диджей”, пускал ритуалната музика chalga и всички пиели прочутата местна ракия „менте”, която се правела само тук. Когато всички изпиели по два литра, празнуващите се събличали голи и се хвърляли в басейна, като по този начин се пречиствали от незнам какво си. Човекът допълни, че в миналото газели жарава, но тогава „ментето” било по-силно, а и сега пожарните инспектори не давали да се палят огньове пред хотелите.

Взехме си дозата, chalga-та продъни нощта и тъкмо се съблякохме, от съседния хотел дойде някаква група феминистки. Когато и те почнаха да хвърлят дрехите, ние внезапно изтрезняхме и хукнахме да бягаме – аз по стълбите, а Майкъл направо се изкатери по балконите. То не че англичанките са кой знае какви красавици, но тези ми напомниха филма „Чужденецът срещу Хищника”.

След няколко часа внимателно излязохме на терасата – феминистките не се виждаха. Изведнъж осъзнахме, че нямаме нищо за пиене. Около басейна се виждаха полупразни кани с „менте”, но никой от двама ни не искаше да слезе – страхувахме, се, че някоя изгладняла феминистка може да дебне в тъмните коридори на хотела (някои искрено вярват, че в основата на феминизма лежи идеята, че и без мъже може. Съветвам подобни наивници да прочетат баснята „Лисицата и гроздето” или да отидат да целунат онази еврокомисарка, дето щяла да вкарва 40% жени в Бордовете на директорите. Аз лично по-скоро бих целунал Чужденеца или Хищника, но – въпрос на вкус.)

Та – не ни стигна куража да излезем в коридора, а решихме един от нас направо да скочи в басейна – трети етаж, както толкова. Теглихме жребий, падна се на Майкъл, аз за всеки случай го прегърнах за сбогом (ако попадението се окаже неточно), обещах в този случай да го предложа за Дарвинова премия и да поливам редовно гроба му с тъмна бира. Това го успокои и той скочи.

Майкъл допълзя около час по-късно – когато вече сериозно се опасявах, че са го докопали феминистките. Беше малко окървавен (значи все пак са се опитали!), но носеше три кани с „менте” – изпихме ги и легнахме да спим.

На сутринта се събудихме по-късно от обикновеното, а приятелят ми имаше силно главоболие. Извикахме представител на персонала и почнахме да се оплакваме:
- Какво е това „менте” бе, на човека главата му се пръска, така като нищо ще ни отровите - и т.н.
По изключение този младеж говореше истински английски. Изслуша ни внимателно, сви рамене и се извини от името на администрацията на хотела. Дори ни предложи бутилка уиски като компенсация за страданието, ние приехме и инцидентът бе изчерпан. И едва когато си тръгваше, младежът спря за миг на вратата, обърна се и меко ми каза:
– И все пак, моля ви – когато приятелят ви реши да скочи отново, помолете от балкона някого да провери дали в басейна има вода. Понеже, нали разбирате, ние я източваме веднага след партито и … после тръгват легенди, че „ментето” ни било менте… А ако наблизо няма никого, просто хвърлете нещо и само ако чуете плясък, тогава скачайте. Впрочем, от петия етаж нагоре сме сложили предупреждения на самите балкони, но никой не чете…
Ние обещахме.

На следващия ден се гмуркахме с акваланги да търсим амфори – включено било в пакета. Един по един изплувахме с празни ръце или с малки глинени парчета, на някои от които пишеше „Keramica” – Troyan. Обясниха ни, че вероятно те били от кораб, който е возел стока от Троя. Ние бяхме много доволни, само Майкъл каза, че той не бил Шлиман и славата не се пиела.
Ето защо приятелят ми се гмурна отново и този път намери контейнера, в който администрацията на хотела криеше алкохола без бандерол от данъчните. Стана малък скандал, понеже Майкъл искаше да вземе всичко и започна да заплашва с полицията. Извикаха оня същия любезен младеж, който говореше сносен английски и той ни обясни, че съгласно законите на страната на всеки, който намери съкровище, се полага като компенсация една бутилка гроздова.
– Казах ли ти аз, че искат да ни минат … - измърмори Майкъл, грабна бутилката и повече не се спусна,въпреки че аз обещах да му я пазя. Явно и приятелството си има граници.

Вечерта отново дегустирахме „наливно” (този път беше тазгодишна реколта, още по-добра) и когато бяхме ударили по около литър, на масата ни седнаха две феминистки. Уплашихме се, но на мен дядо ми е бил джентълмен, та нямаше как – приехме компанията им. Дори Майкъл се опита да завърже светски разговор, доколкото позволяваше понадебелелият му от виното език.
Приятелят ми каза, че идеите на оная Рединг ли, Болтън ли беше – дето там членовете на Бордовете трябвало да се избирали не по лични качества, а според това какво имат (или нямат) между краката си – били свежи до немай къде. Така де – щом Адам е приел ябълката от Ева и вследствие на това са ни изгонили от рая, нищо чудно и някой от потомците му да извърши подобна глупост, а ако и от Земята ни изгонят, просто нямало къде да идем. Поне докато космонавтиката напредне още малко.
Феминистките сдържано се усмихнаха и отбелязаха, че сега не е моментът да говорим за политика и съдбата на човечеството – когато морският бриз гали лицата ни, а ние, двама сурови млади мъже, сме в плен на самотата и дълго сдържаните чувства…
- То ние – да – съгласи се Майкъл – Сурови, така си е. Обаче я се вижте вие на какво приличате…
Усетих как дядо ми (оня, джентълмена) се обръща в гроба и как внукът му ей сега ще яде бой.
Но не познах.

Феминистките се усмихнаха насила, а едната от тях също спомена дядо си. Той не бил джентълмен, а обикновен руски мужик и често обичал да казва, че няма грозни жени, а само малко водка. При което баба й му сипвала още, допълни тя и викна бутилка „Финландия”.
Ние с Майкъл се спогледахме, след което се обърнахме към феминистките. Успяхме как да е да фокусираме зрението си, а после приятелят ми въздъхна.
- Да де, ама аз просто не мога да изпия толкова…. – и веднага се наведе, така че бутилката „Финландия” прелетя над главата му.
Този път и двамата се изкатерихме по балконите – стълбището беше прекалено далеч.

Остатъка от почивката изкарахме в стаята – носеха ни храната там, а поръчките за допълнително пиене ни ги спускаха в една кошница от горната тераса, където живееше скандинавецът. Впрочем понякога човекът добавяше по някоя бутилка или цигари от себе си и тежко въздишаше:
– Ех, момчета – ще изкарате още седмица тук и ще се прибере в къщи в нормалната ви (засега) държава, а аз къде да ида? У нас управляват феминистките… Дали да не поискам политическо убежище тук? Обаче тези ще ме карат да им говоря езика, а аз за месец само едно „наздраве” научих…
И проронваше скришом по една горчива мъжка сълза.

Феминистките пазеха коридора и дори опънаха мрежа над басейна - ако някой от нас се престраши да скочи, но се оказа, че си тръгват ден преди нас. Когато им видяхме гърбовете (приличаха на лъвици, дълго клечали под дърво, на което леопард е качил плячката си, както би казал водачът на миналогодишното ни сафари), ние хвърлихме телевизора от балкона, чухме плясъка и скочихме след него. После доплувахме до бара и си поръчахме по една кофа „менте”. Свободата не може да се сравни с нищо друго – освен може би с бъчва „наливно” – и то само ако е от добра реколта…

… На връщане в самолета всички пеехме „Грейдил Илая килая”, което - както ни обясниха - било химна на местните строителни предприемачи. Бяхме си напълнили по една туба „менте”, така че не усетихме кога се приземихме в мъгливия Албион…

Когато на следващия ден отворихме куфарите си – бяха ги приготвили камериерките, понеже ние малко не бяхме в кондиция – намерихме в тях по една роза. Не разбрахме нищо, но решихме, че това също е някакъв древен тракийски или троянски обичай. Подарихме цветята на един колега, който тайно е влюбен в Елтън Джон и много цени подобни дребни жестове. Колегата свенливо ни благодари и ни пожела догодина да отидем на още по – интересно място.

И като стана дума – седмица по-късно, от чисто любопитство се обадих в туристическата агенция да попитам къде всъщност сме били. Те обаче се извиниха, че това било търговска тайна, която не можели да разкрият.
Не посмях повече да настоявам, понеже – нали помните – единият ми дядо е бил джентълмен и … няма как.

Noblesse oblige.

Подаръци

2011-08-31T16:48:00.003+03:00

На вратата на кабинета се почука, а после се показа и главата на личния асистент.
- Господин министър…Той дойде.
Министърът вдигна глава:
- Отново точно навреме! Браво, браво… - и радостно потри ръце – Ами да отидем да видим тогава.
Пред сградата на министерството беше спрял самият Дядо Мраз – почти истински, с червени дрехи и голяма бяла брада – въпреки жегата. Караше…е, не шейна, времената се менят. Бе дошъл с пикап, а елени изобщо не се виждаха.

- Голяма жега, брей – въздъхна старецът и избърса потта от челото си – Ама и вие голямо слушкане бе – всеки ден идвам и краят му не се вижда. Хайде, изпейте ми онази песничка – „Истината днес е само тази…”
Министърът го погледна строго и старецът не довърши, а просто извади торбата – в нея бяха записките, а подаръците – в самия пикап.

- Така, да видим… Ето - подарък два варела с бензин и пожелание най- накрая да настигнете някой престъпник…
- Добре – кимна министърът – Ще настигнем и ще надминем, както казваха навремето. Друго?

- Паричен превод от кмета на община Горно нанадолнище. Ето разписката.
- Звучи ми познато… - замисли се министърът.
- Там е онова село, в което миналата седмица циганите пребиха с колове дядото и сина му – в овощната градина.
- А, да… И за какво ни благодарят?
- Тук пише :”За това, че респектирани от вашите служители, циганите пребиха само бай Първан и сина му. А можеха да потрошат всички в селото, нали? Благодарим ви за спасеното ни здраве – поне до следващата черешова реколта…”
Министърът кимна – да, ако не бяха те да респектират…

- И последно – един хладилник от Киро Звяра. Пише: ”От сърце ви го подарявам, господин министре – да си държите уискито на студено, пък и аз случайно да не отида на топло.”
Тук министърът не издържа и се разсмя. После кимна на охраната да пусне пикапа във вътрешния двор и понечи да тръгне обратно към сградата, но побутването на помощника му го спря. Министърът се обърна и видя едно малко момиченце.
Той се усмихна по навик като пред камерите и го попита дали не се е загубило.

- Не – тъжно каза детето – Откраднаха ми кученцето. Казва се Бу, като онова от интернет.
- Е, тогава напиши жалба и ние, разбира се…
- Още съм малка и не мога да пиша – въздъхна момиченцето – Но аз… Аз идвам тук вече трети ден и виждам Дядо Мраз… А мама казва, че той е измислен.
Министърът сбърчи вежди.
- Как така „измислен”, нали го видя с очите си?
- Всичко видях – въздъхна детето, а после бръкна в джоба на рокличката си – Ето.
На дланта си държеше пакетче лукчета. Опита се да го сложи в ръката на министъра, но оня бързо я отдръпна.
- Аз исках да купя нещо по-скъпо, но мама и тате са безработни и ми дават само по петдесет стотинки на ден… Моля ви, вземете ги и ми намерете кученцето…
Министърът се огледа, мислено благодари, че няма репортери наоколо и само успя да смутолеви:
- Ами майка ти да напише жалбата тогава, щом не ходи на работа… - после кимна на помощника си и двамата бързо влязоха в сградата.

…И макар че всъщност не ги бе докоснал и че впоследствие ми ръцете си три пъти, отвратителната миризма на евтините ментови бонбони го преследва чак до вечерта.

Спомни си за нея и на следващата сутрин, но после Дядо Мраз дойде пак и той накрая забрави.
А и този път момиченцето вече го нямаше.

Одата на радостта

2011-08-24T07:31:00.001+03:00

В огромната зала бе светло и тържествено, а отнякъде се носеше тиха музика. Но дори и тя не бе в състояние да успокои мъжете от едната страна на масата – напрежението бе изписано ясно по техните лица, а ръцете им леко трепереха. Впрочем, разбираемо – решаваше се бъдещето на страната им за много години напред.

За сметка на това хората от другата страна бяха приветливо усмихнати, макар в погледите им се да се четеше леко недоверие. Най-едрият от тях, който седеше по средата, засука леко мустак и се изкашля, а после премина към основния въпрос:
- И така, колеги, събрали сме се да разгледаме молбата на Германия за излизане от Европейския съюз. Моля господин канцлерът да представи съответните аргументи.

Дребничкият немец се изправи, огледа присъстващите и започна:
- Уважаеми господа, бих желал да ви уверя, че нашата страна изцяло е изпълнила Пернишките критерии за прекратяване на членството в Европейския съюз. С доста усилия успяхме да постигнем инфлация от 30% годишно, сключихме заеми за стотици милиарди евро, които нямаме никакво намерение да връщаме, безработицата надхвърля 20%...
- Чакайте, чакайте – прекъсна го мъжът с мустаците, представител на България – Аз скоро ходих в Берлин и не видях много хора по кафенетата в работно време. Данните ви ми се струват манипулирани…
- Не, не – бързо отговори канцлерът – Те хората нямат пари, затова… Пият си тайно бирата в къщи. А падането на кредитния ни рейтинг е потвърдено от…
- Абе знаем ги ние тези рейтинги – намеси се представителят на Македония – Почерпили сте тоя-оня и – готово.
- Ама не, как може… Впрочем, да – черпим наред. Корумпирани сме до немай къде.
- Те всички така казват… - замислено промълви представителят на Албания – Но само докато се измъкнат. А после като проверим – ни корупция, ни дявол…
- Но аз разполагам с доклади на ОЛАФ, ето…

Българинът въздъхна, взе папката, но я хвърли настрани, без дори да погледне в нея. После се почеса по главата:
- А с контрабандата как сте? Наркотици, оръжие…?
- Много сме добре – канцлерът сложи ръка на сърцето си, за да подчертае колко е искрен – Тировете с кокаин минават с предимство границата – митничарите им искат само по двадесет евро, колкото да не е без хич. А ако вътре има и някой незаконен емигрант – направо ги пускат, да не причиняват неудобство на хората…
- Е, ще го приемем на доверие, макар че не ми се вярва нещо… А дискриминирате ли някого?
- Разбира се – уволнихме всички професори-емигранти, нямаме нито един арабин депутат, не разрешаваме на жените да карат тирове…
- Не е достатъчно – отбеляза македонецът – Трябва да направите някое и друго гето, моля – запишете си. А, да – и раздайте малко въздушни пушки на хората, да пострелят по бездомните кучета, няма как…
- Но това не е хума… Добре, както кажете, ще раздадем.
- И си оправете съдебната система – да пуснат от затвора най-големите бандити, да им се извинят… Може да помислите и за малка парична компенсация за страданията им.
- Но ние нямаме бандити…
- Нали вече сте корумпирани? Ще платите и ще ви намерим. Няма да е евтино, но то от ЕС не се излиза току-така…

Тук българинът махна с ръка.
- Добре, оставете документите, ще помислим. Както каза колегата, то не е проста работа, но ние ценим искреното желание на народа ви и ще видим какво може да се направи…

…Когато немската делегация беше вече навън, канцлерът въздъхна дълбоко, извади мобилния си телефон и помоли да го свържат с „мосю президент”. Оня отговори на секундата.
- Как е, лесно ли мина? Имаме ли шанс и ние да се отървем?
- Абе, не знам – въздъхна канцлерът – много изисквания имат. Но ако черпиш един коняк, ще ти пратя списъка – после се сети, че трябва да изглежда корумпиран и се поправи – Я по-добре прати един тир с коняк.

И започна да си подсвирква „Одата на радостта”.

Слънчева храна

2011-08-17T10:21:00.000+03:00

Идеята дойде на Гошо внезапно, малко след като за пети пореден път му забавиха заплатата; той преброи парите, които му оставаха, усети спазмите от глад в стомаха си и излезе на терасата. После се съблече по гащета и започна да се храни със слънчева светлина.

Първите хапки му харесаха – разляха се приятно по тялото като топла супичка. „Май трябва малко по-внимателно – помисли си той – да не взема да се задавя пък…” И започна съсредоточено да дъвче.
След супата хапна една слънчева пържола с гарнитура от летен вятър, а накрая завърши с крем карамел от лъчи. После се прибра в стаята с леко поиздут корем, взе душ, облече се и отиде на работа.

В обедната почивка, докато колегите му вадеха бурканите – не че в заводския стол беше толкова скъпо, но все пак искаха пари – той лапна набързо два сандвича от светлина и се отпусна на една пейка. Впрочем, опита се да запали и една слънчева цигара, но нещо не се получи – очевидно небесното светило уважаваше правата на Булгартабак върху едноименната марка.

Малко по-сложно бе с вечерята – едва успя да хапне преди залеза, а и последните лъчи светлина не бяха толкова вкусни – все пак, бяха престояли почти цял ден.

… Скоро за уменията му научиха колегите и понеже и те не бяха получавали заплати отдавна, Гошо организира готварски курсове, на които – срещу шише ракия – всеки можеше да се научи да си приготви слънчеви шкембе-чорба или малеби. Как точно ставаше това, като във всички случаи основното бе да се застане с отворена уста към светлината, бе една от най- пазените тайни в държавата.

Но у нас малко неща остават скрити за дълго време – уменията на Гошо стигнаха да ушите на босовете на родния туризъм, последните доволно потриха ръце и направиха всички оферти „ол инклузив” – спане и три пъти на ден по една порция слънце. Е, вечерята задължително се сервираше преди залез, но пък никой не получи стомашно разстройство от нея. А ако се случеше облачно време – обявяваха разтоварващ ден.
Отначало почиващите – особено чужденците - не оцениха по достойнство идеята – оплакваха се и дори търсеха компенсации. Наложи се да им бъде обяснено на колко невинни телета и прасета ще бъде спасен животът по този начин, а за зеленото богатство – домати, краставици и тиквички – изобщо да не говорим. И европейците, научени щом чуят подобни глупости, да спират да мислят – приеха всички възторжено. Е, някои по назадничави субекти си носеха скришом в стаите по някое и друго кюфте на скара, но хотелската администрация гледаше на това през пръсти – все пак, необходим е някакъв преходен период, докато свикнат всички.

… В баровете около басейните можеше да се поръча чаша слънчева светлина, условно наречена „водка”, само за десет лева. Виж, отлежалата светлина с няколко звезди (но понеже беше денем, те – естествено – не се виждаха) вървеше по двадесет лева – но пък никой на сутринта не се оплака, че го боли глава от препиване.

… Както винаги, държавният сектор се оказа по-инертен от частния – правителството изтърва половината лято, преди да се усети и да започне да изкарва сутрин учениците на двора - да хапнат по една слънчева закуска, да смени покривите на домовете за стари хора с прозрачни – да ядат слънце на воля – и т.н. Малък проблем се получи само с парламентарния бюфет – стомасите на депутатите бяха свикнали с кебапчетата и от слънчевата мусака получаваха разстройство и хемороиди – именно от нея, а не както народът си мисли – от постоянното седене на заседания. Той, народът, хал хабер си няма кой колко седи, пък и не е негова работа – да си лапа там слънчевата попара и да не гледа в чуждото канче. Та и парламентът остана на преходен хранителен режим.

… Сега правителството е доволно до немай-къде – оказа се че е първото в новата ни история, успяло наистина да нахрани народа. Затова и мислят при следващия ремонт на кабинета да предложат на Гошо поста на министър на земеделието и храните – та белким измисли нещо и за зимата – сняг ли ще е, вятър ли – щом е успял веднъж, значи може. Но за всеки случай се водят преговори с руснаците и американците поотделно – да изкарат там в космоса едно голямо огледало, което да насочва слънчевата светлина към България в необходимите моменти. А долу, на земята, с по-малки огледала вече чакат новите слънцеразпределителни дружества.

Светлина, светлина, но трябва и да се печели, нали?

Спасението вече не дебне отникъде

2011-08-16T11:58:00.003+03:00

Някъде в България, преди около десет години...

...Беше петък следобед и Кольо Колев, оперативният мениджър, вече три пъти бе погледнал дисплея на мобилния си телефон. И когато почти беше готов да повярва в чудото, апаратът иззвъня.

– Господин Колев – чу той познатия глас – Извиняваме се много, но пак…
Колев въздъхна и запали цигара.
- Отново сигнал?
- Да – и пак – анонимен. Да ви го прочета ли?
- Не, не е необходимо. Кажете в резюме.
- Ами на практика – същото. Наредили сте да се работи в събота без писмена заповед и вероятно това нямало да бъде платено като извънреден труд. Текстът почти не се различава от предишните: „Уважаеми господа, във фирма „Узакис” отново ни карат да работим незаконно, кога най-сетне ще си вдигнете зад…” в смисъл, ще се намесите.
- Разбирам. А няма ли нещо, по което може да бъде идентифициран авторът?
- Не, писано е внимателно и формулировките са общи. Очевидно човекът много е внимавал нещо да не издаде самоличността му.
- Е, сигурно е естествено в подобна ситуация… Благодаря ви.
- Господин Колев…
- Да?
- Извиняваме се много, но… Дали все пак не е по-добре да отмените заповедта си…при създалата се ситуация? Това е пети пореден сигнал и…
- Нищо няма да отменям! – спокойно каза Колев – Освен, разбира се, ако вие категорично не смятате да дойдете на внезапна проверка и да глобите управителя. Ако ми декларирате подобно намерение, естествено – ще отменя заповедта.
- Е, хайде сега и вие… Господин Малакис е в София, нали? Той изобщо знае ли за тези заповеди?
- Разбира се. И дума не може да става аз да наредя нещо подобно без неговото съгласие по телефона. Но вярно – не подписва нищо, както и аз. Настоява да давам нарежданията устно.
- Умен човек – възхитиха се от Инспекцията – Де да бяха всички като него. А то някои – закачат заповедта в коридора, ние я намираме и после … се създават неудобни ситуации.
- Ние не закачаме нищо – въздъхна Колев – Добре, сега ще говоря с господин Малакис – какво да му кажа – ще ни проверявате ли утре или не?
- Е, хайде и вие сега… Още помним оня тиймбилдинг в Гърция, който ни платихте. Исках просто да ви обърна внимание, че не сме само ние – има синдикати, преса, други медии… та дори и форуми в интернет. Подобен имидж ще отблъсне хората от вас.
- Имидж? Мислите ли, че ако някой има избор, ще дойде да работи точно в „Узакис”? Аз не.
- Е, защо – ако е на мениджърска позиция като вас… Ето, синът ми завършва догодина и ако се намери някое приемливо местенце…
- Ще помислим – обеща Колев – Добре, благодаря ви за предупреждението. Сега ще говоря с управителя.

Той запали нова цигара и набра номера. На двеста километра от него кириос Малакис вдигна с три минути закъснение.
– О, Николаос, май френд – възкликна бодро управителят и продължи на английски – Как е, ще изпълним ли плана?
– Да – мрачно потвърди Колев – със сигурност. И в тази връзка не виждам смисъл да работим в събота.
Малакис се замисли за миг, а после внезапно попита:
– Колега, ти чел ли си „Мечо Пух”?
Питаха го може би за стотен път, но все пак Колев потвърди.
- Ето, виждаш ли…Там е казано – „колкото повече, толкова повече”. Нищо не пречи да го преизпълните – господин Узакис ще е много доволен и ще ме… Ще ни похвали де.
- Но хората са много уморени… Не са от желязо, в края на краищата.
- Напротив, от желязо са. Други на тяхно място нямаше да издържат досега. Така че – давайте.
- Но нали ще им платим?
- Е, Николаос, стига и ти сега… Нали имат договорена твърда заплата и я получават навреме? А в някой други фирми у вас…
- Заплатата си работниците получават за нормалното работно време. А за извънредното?
- Криза е, Николаос… Все трябва да жертва по нещо. Ето – и аз сега правя анализ на себестойността, въпреки че е вече петък следобед.
Колев погледна часовника си – до края на работното време оставаха два часа. Голяма жертва, както и да го погледнеш.

- И правейки този анализ, докато колегите в Гърция вече си пият узото – продължи Малакис – откривам, че ако не плащаме работата в събота, себестойността пада и господин Узакис ще… а, това май вече го казах.
- Обаче хората са изнервени докрай – направи последен опит Колев – Да не вземат да вдигнат някоя стачка?
Малакис замълча за миг, после намери очевидния отговор:
- А ти за какво си там? Ако допуснеш нещо такова, ще ти потърсим сметка. Имаш властта и инструментите за контрол, какво повече? Кой те притеснява? У нас, в Гърция, поне има риск от проверки, а при теб? Работиш в условия, близки до идеалните.
- Но вижте – и на мен самия никой не ми ги плаща тези съботи, а трябва да стоя цял ден в завода. И моите сили са на изчерпване. А като стана дума за проверки – и у нас има Инспекция по труда, могат да дойдат някой ден и да отнесем големите глоби…
- Е, като дойдат, тогава ще мислим. Може да променим нещо – но не и преди това да се случи. Така че прави програмата за утре, а аз да продължавам със себестойността…
Колев чу в слушалката приглушен женски смях и шъткането на началника си. После настъпи тишина.

Той събра началник-цеховете, дълго слуша гневните им изблици, а после уморено им подаде производствената програма за следващия ден. И те – още по-уморено и с подчертано безразличие – я взеха.

Мина седмица, а когато дойде четвъртък следобед, Колев включи компютъра си. Пусна програмата за скриване на IP-адреса, въведе името на получателя и започна да пише:

„Уважаеми господа, във фирма „Узакис” отново ни карат да работим незаконно, кога най-сетне ще си вдигнете задни…
Не че се надяваше много, но понякога стават и чудеса, нали?

Или поне му се искаше да вярва, че е така.

Принцът и маймуната

2011-08-11T07:36:00.004+03:00

Това е една стара източна приказка, която си струва да бъде разказана отново с надеждата да ни даде обяснение за част от проблемите в кариерата ни.

…Имало някога една държава, управлявана от принц. Тя граничела с море, а на около километър от брега бил разположен остров, на който живеели различни животни. Най-вече – маймуни.

Сред поданиците на принца имало доста ловци и понякога те вземали лъка и стрелите, сядали в лодките и отивали до острова, за да убият дивеч. Дълго дебнели в гъстата растителност, като се надявали крясъците на маймуните да не ги издадат. Това обаче се случвало често и в яда си ловците започвали да стрелят по самите маймуни.

Паднали доста жертви, но се появили и герои. Една маймуна била толкова ловка, че не само не позволявала да я улучат, а дори понякога дори улавяла летящите към нея стрели. А после правела недотам прилични жестове към ловците.

Слухът за ловката маймуна се разнесъл в цялата държава и накрая стигнал до ушите на принца; а той бил човек, който обичал предизвикателствата. Ето защо се качил на кораб с охраната си от около стотина стрелци и потеглил към острова.

Маймуните видели слизащото на брега множество и побързали да се скрият - с изключение на една, разбира се – особено ловката. Тя предпочела да седи на клона и да гледа спокойно към приближаващите се.
Свитата спряла на около петдесет метра от дървото, а принцът попитал – това ли е онази маймуна, дето…Приближени му се вгледали внимателно и потвърдили. Тогава принцът заповядал на най-добрия стрелец да убие маймуната.
Човекът се прицелил, пуснал стрелата и… маймуната я уловила с ръка. Всички ахнали.

„Брей, то било вярно бе – възкликнал принцът – Я ми подайте лъка и стрелите.”
Ако била толкова умна, колкото и ловка, тук маймуната трябвало бързо да се скрие в гората. Тя обаче просто се изплезила.

Принцът пуснал стрелата и маймуната отново я уловила. А после се обърнала и показала онова, червеното, на което обикновено сядала.
Всички притихнали ужасени, но принцът избухнал в смях. После заповядал на цялата си охрана да се нареди един до друг и по негова команда да стреля едновременно. Когато били готови, той махнал с ръка.

Е, маймуната уловила две от стрелите и дори успяла да избегне десетина. Но всички останали попаднали в тялото й и тя паднала мъртва на земята….

А сега да направим изводите – добре, вие имате талант и очевидно превъзхождате в нещо важно заобикалящите ви. Трябва ли за това да научат всички? Едва ли. Когато срещнат уникален талант, хората реагират по два начина – първо се питат могат ли да го използват за свои цели и ако се окаже, че – не, почват да му завиждат. И информират принца, разбира се – или управителя на фирмата, но в доста негативен контекст – този се мисли за незаменим, не дава дума да му се каже и т.н.

А босът също е човек, но да мерите уменията си с него е вече опасно – той има инструментите на позицията си. Да му отправяте предизвикателство, особено пред свидетели, е огромен риск за кариерата ви. Подобни неща не се прощават.

Тоест, звездите светят ярко, но бързо падат – поне в офиса е така. Преценете дали временното гъделичкане на егото струва колкото кариерата ви, която вероятно ще провалите. Бъдете сигурни, че дори да сте в състояние да избегнете и стоте стрели, „принцът” ще доведе хилядна армия. Тук нещата стават доста лични и той няма да ви прости.

А стрелите винаги летят от него към вас и практически никога – обратно. Не го забравяйте, ако искате да се радвате на дълъг кариерен живот.

Рекламното лице на фирмата

2011-08-09T22:23:00.006+03:00

- На този трябва на всяка цена да му вземем парите – каза едрият мъж, а всички около него кимнаха.
Всъщност, те не бяха банда разбойници, както би могъл да си помисли някой – макар че, по-общо погледнато… Просто екипът на рекламната агенция обсъждаше поредния перспективен клиент.

Мъжът, който току-що бе направил горното изказване, се наричаше Фильо Котларов и – естествено – всички го наричаха Котлъра. Напълно естествено за доказан гуру на необятния български рекламен пазар.
А Котлъра визираше известния строителен предприемач Бетон Гранитски, който – подмамен от очакваните евросубсидии за саниране на сгради, се канеше да лансира една уж нова технология. И се носеха слухове за някакъв фантастичен бюджет за реклама, който беше предметът на обсъждането в момента.
Бетон Гранитски дори беше купил време за излъчване в няколко телевизии, оставаше някой да направи клипа. Е – и да прибере парите, естествено.

- Първа ще го атакува Мимето – Котлъра кимна към една млада и напориста сътрудничка – Ще проправи пътеката, така да се каже. А после ще включим и тежката артилерия.
- Прозрачна блузка и минижуп? – предположи Мимето – Колко сантиметра над коляното?
- Е, този път не – поклати глава шефът – Чувал съм, че Гранитски навремето имал някаква голяма и несподелена любов – още като бил технически ръководител на някакъв обект. Оттогава го вълнували само жени с ватенки и обути в ботуши. Така че…
- Ама сега е август и навън е тридесет и пет градуса – възкликна Мимето – Може ли поне ботушите да са кожени?
Котлъра поклати глава.
- Не, само гумени, леко зацапани с вар… Но виж, ватенката може да е вталена и леко поразгърдена. Впрочем, не забравяй и каската.
- Каска?!
- Е, няма как… Пластмасова. Вземи синя, да е в тон с цвета на очите ти. Важното е да го заинтересуваш и да го убедиш да дойде тук. А другите да почват да мислят за клипа…

На следващия ден Мимето се облече подобаващо, скочи бързо в първото появило се такси и стоически търпя половин час издевателствата на шофьора, който на няколко пъти я пита как е с шпаклата. Накрая стигнаха, тя плати и слезе, а после влезе в офиса на клиента.

Бетон Гранитски беше очарован. Покани я да седне, нареди на секретарката да донесе по една лимонада („Както навремето на обекта - ех, какви времена бяха!”) и дори й направи комплимент – нарече я „малка сладка бетонобъркачка”. После попита на какво все пак дължи честта…?
– Аз съм от рекламната агенция „ФК” – обясни Мимето – Мисля, че можем да ви бъдем много полезни.
– Наистина ли? – удиви се Гранитски – Умеете да лепите теракота? Понеже напоследък имам известни затруднения с персонала – все бягат в чужбина, няма го едновремешния патриотизъм…
Мимето внимателно обясни, че те са специализирани в други неща. Например – да представят продуктите му така, че всеки потенциален клиент веднага да поиска да си направи външна изолация – от големите хотели по морето до последната барака в циганското гето. Един подходящ клип и – пред офиса ще се оформи такава опашка, че вероятно ще затворят улицата.
Гранитски се замисли.

- А имате ли, такова….контрацепция?
Мимето се сепна, но после се усмихна и меко го поправи:
- Не, концепцията ще я изработим заедно в нашия офис…Заповядайте тези дни – тя му продиктува адреса – Имаме страхотни специалисти.
- Ами да дойда тогава – съгласи се строителният бос – Щом сте майстори, то другото – лесно.
Мимето изпи от учтивост половината лимонада и си тръгна.

Два дни по късно Гранитски седеше на удобно кресло в офиса на ФК, а страхотните специалисти един по един споделяха концепциите си.

- Аз го виждам като една поредица от колажи – започна вдъхновено Иванов – Например – Лувърът – топлоизолиран, Кремъл – топлоизолиран, Бъкингамският дворец…
- Ама такова – Саркози и Путин няма ли да протестират ? - усъмни се Гранитски – А и бая материал ще отиде, да не излезе много скъпо?
Обясниха му, че всъщност само ще обработят снимки с Фотошоп и нищо повече.
- А-а, ясно – кимна строителният бос – Така може. Обаче – какво общо има това с моята фирма? Хората в Париж ли ще ме търсят?
Въпросът беше уместен и Иванов наведе глава.

- Аз предлагам манекенки – намеси се Петров – една голяма фасада и те мажат, мажат… Естествено, по бикини.
- По ватенки – поправи го Гранитски.
- Е, да де – по ватенки естествено, но под ватенките – по бикини. И с разноцветни каски, естествено – на всяка каска ще има по една буква. Като се наредят до стената, каските ще образуват надписа БЕТОН ГРАНИТСКИ.
- Бая манекенки ще трябват – отбеляза предприемачът – А адресът на фирмата ми?
- Ами можем да го напишем на кофите им или ….
Гранитски поклати глава:
- Несериозно ми се вижда – ще кажат – тоя не може да си намери майстори като хората, та наел някакви лигли…
Петров също наведе глава. Гениалните му идеи винаги си умираха така – поради малък недостигащ детайл.

- Аз имам друга концепция – намеси се Мимето. Гранитски се обърна към нея и я заслуша с подчертан интерес, нищо че в момента момичето беше без каска.
- Според мен показваме една неизолирана фасада. На нея има прозорци, а оттам надничат мечки.
- Какви мечки? – попита с интерес Гранитски.
- Бели, естествено. Нали още не е изолирано и вътре е студено.
- Колко мечки?
- Ами според мен пет-шест стигат.Важно е да илюстрираме идеята.
- Ще се изцапат – въздъхна предприемачът – На обектите е такава мръсотия… После дали ще стоят да ги изкъпем с маркуча?
- Това си е наша грижа – успокои го Мимето, като се правеше че не забелязва шефа си, който седеше зад клиента и многозначително въртеше пръст до слепоочието си.
- И после? – попита Гранитски.
- После картината се сменя, фасадата вече е топлоизолирана и отвътре надничат черни мечки. Нали разбирате, понеже вече е топло и…
- Онези първите ли ще боядисаме?
- Не, ще държим другите в един строителен фургон и просто ще ги разменим.
- Абе не знам – почеса се по главата Гранитски – Хората ще си помислят, че строя зверилници. То и така имам сума ти непродадени апартаменти, а като видят и мечките… Пък и малко ми бие на Кока Кола.

„Губим го” – помисли си Котлъра и реши, че е време да се включи. Именно себе си имаше предвид под „тежката артилерия”.
- Вижте, господин Гранитски – внимателно започна той – Ако вие споделите някаква ваша идея за реклама – колкото и неоформена да е - то ние, естествено…”
Строителният бос се ухили. Много обичаше да дава акъл на очевидно по-образовани от него хора.
- Ами аз мисля, такова… Кой я е създал тази фирма? Аз! Кой я ръководи толкова успешно? – това вече не беше риторичен въпрос.
- Вие – отговориха в хор служителите от „ФК”.
- Аз я! А нещо ме няма в контраце… В идеите ви де.

- Но това изобщо не е проблем! – подскочи Иванов – Вие, говорещ си с Путин и Саркози пред Бъкингамския дворец…
Гранитски поклати глава:
– Как пък не! Да не са ми съдружници, я?

- Вие сред манекенките … - започна Петров – Потупвате ги по… ватенките и …
- Да, да – да ме убие после жена ми… А пък сред мечките изобщо няма да отида – навремето бях малко ловец и…Имам някои лоши спомени.

– Само вие – обади се Котлъра - Сам.
Лицето на Гранитски грейна.

- Именно! Само аз. Стоя до фасадата с мистрията, мажа и обяснявам. Едва ли някой друг може да го направи по-добре от мен, така че… Е, може да оставите една мечка на горния етаж – да гледа към мен и да слуша с интерес. Обаче я заключете за всеки случай.
Някой се опита да възрази, но Гранитски попита за цената на клипа и като я чу, просто кимна. Това сложи край на спора.

….Месец по късно, когато рекламата се въртеше по пет телевизии, строителният предприемач поръча на „ФК” да проучат каква е реакцията на потенциалните клиенти на нея. Отговорите се разпределиха както следва:
„Аз реклами не гледам изобщо” – 10%
„Мечката е готина” – 5%
„Това реклама на нова зоологическа градина ли е? – 3%
„Откъде го намерихте този грозен артист бе?” – 82%

След анализ и обработка на данните на Гранитски бе изпратен следният резултат:
„Рекламата много ми хареса, веднага отивам да поръчам изолация” – 70%
„Ще помисля още малко, но ако реша, знам към кого да се обърна” – 30%

Бетон Гранитски остана много доволен и подари на всички от „ФК” по една предпазна каска с логото на фирмата си. Отначало мислеше да добави и ватенки, но после се отказа - все пак криза е и трябва да се правят икономии.

Само мечката не получи нищо – но и това да те покажат по телевизията – не е малко. Така се почва, а после, както казват – всичко зависело от самия теб.

Е, ако можеше да държи мистрия или ако притежаваше строителна фирма – щеше да е още по-лесно, но…

За кучетата и хората

2011-07-28T15:05:00.001+03:00

Идеята за тази статия ми хрумна преди доста години, когато прочетох една от повестите на Борис Воробьев. В нея се разказваше за руснак, принуден да живее далеч на север и как той намира най-верния си приятел в лицето на едно куче. Двамата минават през редица изпитания, а после идва време главният герой да се прибере в Москва, където няма място за четириногия му любимец. И той е даден на приятел – местен водач на кучешки впряг, доста преди отпътуването.

Примерно месец по-късно главния герой решава да навести приятеля си и едновременно с това да види как е кучето. Отива, следват прегръдки и радост от срещата, а после двамата тръгват към мястото, където кучетата си почиват.
Главният герой се втурва към своето, но в последния момент е спрян от опитния собственик на впряга. И получава следното примерно обяснение (цитирам по памет от руски):
„Ако ти сега отидеш и погалиш кучето си, през нощта другите ще го разкъсат. Ако го удариш – същата работа. Кучетата от впряга няма да позволят различно отношение към някой от тях – независимо добро или лошо. Получилият го просто няма да доживее до сутринта…“

Така – нека поразсъждаваме. Впрягът е екип, но пък ние, хората не сме кучета и… Дали? Все пак човекът съществува от около милион години, а цивилизацията – примерно от пет хиляди. Излиза, че сме хора (теоретично) само през половин процент от времето, през което сме съществували и не бива да подценяваме силата на инстинктите, които са ни управлявали през останалите 99.5 % . Тоест, поведението на животните в определени ситуации е добро обяснение за нашето собствено, още повече, че двете доста си приличат.

И така – колективът не търпи различно отношение към някого и ако може, с удоволствие виртуално би разкъсал различния. Дали вие като началник ще демонстрирате неоправдана слабост към някого или незаслужена омраза – и в двата случая човекът ще бъде отхвърлен от колектива. Във втория случай колегите няма да атакуват нападнатия от вас за да ви се харесат, а – просто защото им е казано, че е различен. Подобни неща не се прощават.

Само че на началника се налага понякога да поощрява и да наказва – и не може да копира решението на героят от споменатата в началото повест, а именно – да погали ВСИЧКИ кучета, докато стигне до последното – своето. Тогава?

Просто трябва да се прави разграничение – когато награждавате (или наказвате) някого за нещо, това не трябва да изглежда като лично отношение или каприз – трябва да се каже точно защо. А ако още с поставянето на задачата е отправено предупреждение какво може да последва при добър или незадоволителен резултат – още по-добре.

Но никога не забравяйте дали задачата е поставена на член на екип (създаден да реши определен проблем) или на „индивидуалист”. Може Иван на е допуснал детинска грешка – ако го е направил при работата си в екипа, отнасят го всички - да се оправят помежду си. Ако се допусне хипотезата, че може Иван да е виновен, а останалите- не, това вече не е екип. Тук се носи колективна отговорност.

Още по-голяма глупост е да наградите члена екипа Стоян, понеже благодарение на неговите усилия… Значи екипът е бил само на думи.

Ето защо е най-добре мениджърът предварително да реши дали предпочита управление от „близко разстояние” и персонифицирана отговорност – или сравнителна „отдалеченост” и просто контрол върху почти самоуправляващ се екип. Аз лично ползвам първия подход за сектори, където нещата вървят относително зле, а втория – там, където всичко е ОК и просто трябва да се надгражда върху вече построеното. Много трудно е обаче да научиш подчинените да се възприемат по различен начин като индивидуалности и като членове на екип.

Субективното отношение на висшия мениджмънт, основано не на факти и резултати от представянето, а на „харесвам – не харесвам”, е донесло много повече загуби на бизнеса у нас, отколкото каквито и да било „кризи”. Вярно че сме хора, но често „впрягът” само чака да дойде „нощта” (да си отиде собственикът на впряга), за да „разкъса” получилите „по-специално” отношение.

Разбираемо, ако не забравяме за онези 99,5 процента...

I have a dream…

2011-07-27T20:07:00.002+03:00

Още по време на средното училище Ванката избра да следва информатика – било престижно, много се печелело и изобщо – бъдещето принадлежало на компютърните технологии. И той започна да мечтае някой ден да стане българския Бил Гейтс.

Когато завърши университета, Ванката откри една малко по-различна действителност – с доста труд си намери работа във фирма, която оказваше услуги по настройка и поддръжка на компютри. Нищо – каза си той – все отнякъде трябва да се започне. И продължи вечер да чете специализирана литература и да се упражнява.

Фирмата, в която работеше Ванката, изглеждаше добро място за старт – вярно, заплати колкото да не умреш от глад, но обслужваща престижни клиенти – дори едно министерство. Точно от там един ден някой позвъни на управителя с новината, че компютърът на заместник-министъра се е повредил, имало нужда от спешна намеса – още днес, докато човекът не се е върнал от чужбина. Помолиха да бъде изпратен възможно най-загубеният служител, та ако случайно види в паметта нещо, което не е за гледане, да не схване ситуацията. Управителят не се колеба дълго и изпрати Ванката.

Заведоха нашия човек в кабинета на заместник-министъра и – чули че работата ще отнеме няколко часа, го оставиха там да си работи сам на спокойствие.

…Ванката още не бе завършил първоначалните тестове, когато вратата внезапно се отвори. Влезе възпълен мъж с усмивка на лицето, поздрави и подаде на нашия човек запечатан плик.
- За услугата. Много благодаря и – ако се наложи – нали мога пак да се обадя…?

После човекът излезе, а Ванката отвори плика – вътре имаше двадесет хиляди евро. След кратко колебание той въздъха, сложи ги в джоба си и продължи работата. Ръцете му обаче леко трепереха.

…Половин час по-късно телефонът започна да звъни и тъй като звукът не престана, накрая Ванката вдигна слушалката. Беше весел мъжки глас:
– Ей, шефе, голяма работа си, да знаеш! Вече бях се отчаял, че няма да стане. Слушай, аз не съм забравил уговорката – Порше за сина ти. Само кажи на чие име да го оформим – формално де.

Като насън Ванката продиктува личните си данни.

– След час ще е на паркинга пред министерството. Хайде, извинявай, тръгвам, че ще изпусна полета. Кажи на момчето със здраве да си го кара.

Ванката вече усещаше, че не може да намери къде е папката с драйверите. Случваше му се за пръв път в живота му. И докато се опитваше да се успокои, вратата се отвори и влезе млада дама с външност на манекенка.
- Здравейте – изчурулика тя – Нямате представа през какво минах, докато стигна до вас…И честно казано, представях си ви малко по-възрастен. Та, срещу какво мога да получа онова място …?

Ванката усети, че не може да говори.

- Е, мога да се сетя и сама – въздъхна дамата, а после се обърна и заключи вратата на кабинета.
…Когато час по-късно тя си тръгна, на излизане отбеляза, че май това правителство изобщо не било толкова импотентно, колкото се говорело…

…Сега Ванката не мечтае да става нашенски Бил Гейтс, а вместо компютърна литература чете партийни програми. Упражненията му вече се състоят основно в лепене на плакати – избрал си е една стена в квартирата и се упражнява на нея.

Все пак трябва да се започне отнякъде, нали?

За ползата от спама

2011-07-21T20:16:00.001+03:00

Мъжът в края на масата огледа колегите си и обяви:
- Смятам, че намерих решенето – той оправи очилата си и се наведе към екрана на лаптопа – Превеждам от английски:

„Уважаеми Господине!
Аз съм известният нигерийски адвокат Айо Омомбо и ви пиша това писмо по молба на моята клиентка, госпожа Мария Тунде. Нейният съпруг и бивш наш президент Бакаре Тунде в суматохата около преврата не успя да изтегли от Националната банка скромните си вложения от 300 млн. долара, постъпили там през двата му мандата и спестени от бананите, от които той в продължение на осем години се е лишавал на закуска. Както знаете, бунтовниците успяха да заловят г-н Тунде малко преди самолетът му да излети от националното летище и в завързалият се впоследствие спор президентът бил силно разочарован, че хората не му вярват колко добре живеят и в резултат на това се самоубил с четири изстрела в тила.
Госпожа Тунде е законна наследничка на скромното състояние на съпруга си, но бунтовниците искат да обсъдят и с нея жизнения си стандарт и съветите, които тя е давала на съпруга си относно управлението на страната, ето защо аз я посъветвах засега да се крие под чуждо име в един третокласен хотел. Все пак успях да я убеда да ми издаде пълномощно за получаването на парите.
Проблемът, скъпи господине, е че – кой знае защо – бунтовниците искали да обсъдят нещо и с мен в качеството ми на личен юридически съветник на президента – май не харесват законите, които го посъветвах да подпише. Така че и аз съм временно под чуждо име…
Предлагам вие да получите въпросните 300 милиона и да ми дадете като комисионна някакъв процент – 5, 10 – колкото ви се откъсне от сърцето.
За целта е необходимо срочно да изпратите на посочения по-долу имейл трите си имена, ЕГН, номер на банковата сметка, пол, възраст, точен адрес, в кои часове сте си в къщи и т.н.
С уважение: адв. Айо Омомбо
П.С. Моля изпратете сто долара на посочената банкова сметка, за да съм сигурен, че сте сериозен човек. Понеже някои само се бъзикат.”

- Това е – мъжът се облегна назад – мисля, че вързахме бюджета.
- Да – кимна едрият мъж да него, когото всички гледаха с особено страхопочитание – Прати му там сто… не, двеста му прати – да види човекът, че сме сериозни.
И – браво! Така очаквам да работите, така се пълни хазната…А не като тебе – той погледна един от министрите си и оня се сви – Да сме подобрели условията за бизнеса, бла-бла…Пък после щели сме да получаваме по-големи данъци. Трай коньо за зелена трева.
Ето, това е работа - пращаме утре двеста долара и до края на седмицата получаваме 300 милиона –пенсии, помощи, предизборна агитация…за всичко ще има.
–Обаче – несмело се обади външният министър – В Нигерия, такова… не е имало преврат напоследък.
- Много ти разбира главата на тебе! – ядоса се премиерът – Само ми се правите на осведомени – аз нали гледах „Мисия Лондон”…А и може в бързината да е объркал държавата човекът – не е ли все едно откъде ще дойдат парите? Вие му пратете двеста долара, а мисленето го оставете на мен.
После замълча за миг и след това продължи:
– Добре, бюджета го вързахме, обаче онези от опозицията пак нещо са надигнали глава – вот ще ми искат… Абе май се мъчат да си мерят нещо с нас, а?
Човекът с очилата вдигна ръка:
– И на това съм намерил решение! – и посочи отново към екрана на лаптопа си.
– Браво – похвали го премиерът – Я прочети?
– Ами тук пише: „Искате ли само за една седмица да си увеличите два пъти….”
Всички около масата кимнаха. Все пак – политика, няма как… За доброто на държавата е.

За други проблеми така и не се сетиха.

Телефон все ни свързва, телефон ни дели...

2011-07-17T20:52:00.002+03:00

Дами и господа, бързам да споделя с вас радостната вест – първият български смартфон е вече на пазара. Стилна, красива и удобна, нашата „Бокия” е точно това, което заслужавате ("бо" - то в началото е от "Болгария" и няма никакво навеждане пред някого, както твърдят конкурентите ни).

С инсталирана операционна система „Чобаноид”, този телефон винаги е в състояние да ви изненада. Позволете ми да ви запозная с основните му екстри:
Преди всичко, с „Бокия” може да се говори. Обаче не просто да звъннете на комшията до го питате в коя кръчма да се срещнете, а сте в състояние да подчертаете неповторима си индивидуалност. За тази цел, освен основния режим „бла-бла”, разполагате с още три:

При „джентълмен” телефонът, благодарение на вградения си филтър, ще премахне определени думи от изразите ви и ще ги замени с други по зададен алгоритъм, така че ако насреща е например представител на банката, напомнящ ви за необслужван кредит, той ще чуе примерно:
„ Кога ще внеса парите ли? Абе, вие защо не си (навестите) майката, (участници в гей-парад) такива! Пет пъти ми вдигахте лихвата, (зведичката) ви лелина! Аха, щели сте да ме съдите… А можете ли да ме хванете за (ръката) и да ме разходите по „Витошка”…? (В скоби са избраните от софтуера замени. Може и да не са най-точните, но това е все още бета-версия).

В режим „мениджър” телефонът работи на обратния принцип. Ако се обадите на подчинен и го попитате кога най-после ще завърши възложената задача, софтуерът ще добави думи, от който не само каруцар, но и конят му ще се изчервят. Срещу допълнителен абонамент към социалното министерство се активира функция, която показва на дисплея на оттатъшната страна колко точно са в момента регистрираните в местното Бюро по труда.

И последният режим е „семеен”. Засега се предлага само за мъже и ако получите повикване от определн номер (в случая – на жена ви) – телефонът преминава в режим на готовност и само през пет минути възпроизвежда една от записаните предварително от вас реплики:
„Да, скъпа…”,”Да, права си…”, „Ще отида, разбира се…”, „Да, знам че обещах, но…”, „Всъщност тя е грозна като вещица, не е вярно, че съм я зяпал…”, „Обещавам на заплата да ти купя…”, „Ще отидем там при първа възможност…” и т.н. Тук няма алгоритъм, репликите се подбират на случаен принцип, но клиентите са много доволни.

(А ако случайно сте политик и успеете да се измъкнете от парламентарно заседание без да ви усетят журналистите, може да получите всички екстри в едно – софтуерът и ще замени „лош мат’рял” с „прекрасни хора”, и ще добави напомняне към съпартийците ви кой пише листите, и ще отговаря вместо вас с „Да, да, има проблеми, но ние работим…те, предишните са виновни…” – и всичко това без допълнително заплащане).

Новият български „Бокия” е разработен изцяло в новите евротенденции за „зелена” енергия и няма зарядно устройство. Има слънчеви батерии, а за облачни дни (или ако цял ден пиете мастика на сянка под асмата), разполага с малка перка-ветрогенератор. В тези случаи – ако го закачите на кръста си – може да се почувствате като любимия си герой от детството – Карлсон.

Помислено е и за дизайна – „Бокия” е със сменяеми панели и ако прецените, че някой от тях влияе отрицателно на имиджа ви, можете спокойно да го махнете и да го захвърлите. Навсякъде наоколо се предлагат нови.

Естествено, телефонът има вградена навигация – за момента фирмата производител е нанесла на картите само магистралите, построени от последното правителство и затова България изглежда като бяло петно с няколко къси черти през него; но софтуерът се осъвременява. Вече се подготвя специалната екстра, с работно заглавие:”Цецо, викни твоите хора бе, че пак се загубихме и ще ни изядат вълците”. Кой е загадъчният „Цецо”, разработчиците засега пазят в тайна.

Новата „Бокия” разполага и с видеокамера – охранителна – която поддържа непрекъсната връзка с най-близкото управление на полицията. По този начин – ако извършите нещо незаконно, времето, прекарано в предварителния арест, се съкращава съществено.

Последната екстра е, че вместо стилус телефонът има малка ножичка – ако сте президент или премиер например, с нея можете да режете ленти при откриването на нещо си. Ако случайно не сте, можете поне да си оправите маникюра (за дамите и част от господата).

Телефонът се предлага и на лизинг – избирате сега, после плащате четири години. Е, то май и с други неща е така.

Купете си новия „Бокия” и се почувствайте като това, което всъщност не сте!

Как се създава успешен екип

2011-07-07T20:06:00.002+03:00

Това е въпрос, която вълнува почти всеки ръководител и – за съжаление – мнозина така и не успяват да открият отговора му. А той е много прост, но за да стигнем до него, трябва да си изясним някои особености на човешкото мислене.

Спомнете си средното училище – сега вероятно паметта ви услужливо ви насочва към вечерните светлини на абитуриентския бал, фееричните рокли, въхъра на танците…и едно уморено утро, в което се кълнете, че пак ще се срешнете след десет години. Но това е краят; а преди него има други неща, които уж сте забравили, но всъщност само се опитвате да се убедите, че е така. Реално те ще бъдат с вас до края на живота ви.

…Влиза учителката и отваря дневника. Отличниците привидно отегчени, се надяват да изпитат тях – не вреди да докажеш още веднъж превъзходството си над околните (по-късно тези хора за цял живот ще запазят презрителното си отношение към онези, „тъпите”, дето бачкат в цеха). Двойкаджиите треперят – и така ще треперят до края на живота си с усещането, че са неподготвени за случващото се около тях и ще завиждат на „отличниците”.

А учителката вдига един от средните ученици, той излиза пред дъската и почва да говори.

Вътрешно отличниците се надяват изпитвания да сбърка, за да вдигнат тях и да им дадат възможността да докажат, че … впрочем, вече го казахме. Двойкаджиите се молят оня отпред да се задържи колкото се може по-дълго и ако той не успее, почват да го мразят – не е успял да ги спаси. Това ще остане част от характера им – през целия си останал живот те ще очакват някой да дойде да ги спаси, или поне „да ги оправи” (в политическия смисъл на думата).

А на тези, които са със среден успех, им е все едно – те просто са се примирили, че животът е такъв –ред от успехи и несполуки – и просто чакат всичко това да свърши. Както казахме – с един прекрасен бал…

Класът екип ли е? Очевидно – не. Ако учителката призове отличниците да помагат на двойкаджиите (което тя понякога прави), първите свиват рамене и обещават, но вътрешно решават, че срещу природата не може да се върви – който си е тъп, остава си такъв до гроб. И само кимат с фалшиви усмивки. Малко по-късно двойкаджиите им го връщат в часа по физическо възпитание, като ги изключват от първия отбор по нещо си.
(А „отличниците” не помагат и по още една причина – ако средното ниво се вдигне, те вече няма да изпъкват с интелекта си и ако искат да запазят лидерството си, трябва да вложат много повече усилия. Защо сами да си създават конкуренти?)

Бъдете сигурни –и училището да се запали, тези деца няма да станат екип. Причината – има конкуренция, която реално се поощрява чрез оценките (в момента), а после се задълбочава в живота. Ако на тези ученици почнеш да обясняваш, че те всъщност имали обща цел – училището да е първо по успеваемост – ще те помислят за луд. Само че повечето наши мениджъри и директори отправят точно такива призиви и се учудват, че нямали ефект. Няма как да имат.

(Тук ще вметна – не може да се създаде екип за неограничено дълго време. Тук под „екип” разбирам колектив, който да работи ефективно без пряката намеса на лидера. В този смисъл Хитлеровите или Сталиновите генерали не са екип, а група колеги, всеки от които „препъва” останалите и иска да се хареса на лидера. А аз визирам екип, който е в състояние да се самоуправлява и да постига резултати без указания отвън).

И така - успешен екип се създава за постигане на конкретна цел – например проект – като тази цел е ясно дефинирана във времето със срокове. Технологията е максимално проста – на участниците в екипа се казва, че ако успеят, ще получат значителен бонус. Ако не успеят – наказанието ще е жестоко. А тънкостта е в друго – целта се задава така, че всеки да има само част от знанията или уменията за постигането й. Тоест, да няма „отличници” (можещи сами да я постигнат) или „двойкаджии” (неможещи да допринесат с нищо за успеха). Повтарям – изискват се три неща:
1. Правилно дефинирана цел, лимитирана във времето.
2. Правилен подбор на участниците в екипа – всеки да носи в себе си част от решението.
3. Стресова ситуация.

Ако целта не може да се промени, сменя се състава на екипа. Ако съставът е фиксиран и искаме да ги накараме да се сработят, подбира се друга цел. Но така или иначе, гореизброените три условия трябва д а са изпълнени.

Понякога след постигането на целта остава „остатъчен ефект” под формата на добра колегиалност, което също не е за пренебрегване. Както, впрочем – и задължението ви да организирате бляскав „абитуриентски бал” накрая. Подобни неща, както казах в началото, се помнят.

Успех!

Да дадем път на младите!

2011-06-29T23:42:00.001+03:00

Горещо пладне е, аз седя на сянка под ореха и свиря на кавал. Срещу мен клечи вярното ми куче Фабрегас, гледа ме с влажни очи и върти опашка.
А от поляната насреща се разнася бодър глас:
- Бечи, бечи, бечи… Сил ву пле.

…Всичко започна преди около година. Седяхме с колегите от Оксфорд в един пъб и пресмятахме колко месеца остават до получаването на дипломите, които ще ни отворят всяка врата. И тогава едно момче от компанията внезапно почна да сочи към телевизора на стената. На екрана се виждаха много репортери и аз отначало помислих, че дават Кралицата, но като се вгледах – то било нашия човек. Наложи се да обясня на компанията, че това не е „кинг”-а, а засега – само премиер.
Момчетата са много любознателни и ме помолиха да им преведа какво говори. Отначало се запънах, но после свих рамене:
- Съветва образованите млади хора, които не могат да си намерят работа, да станат овчари…
- Шепърдс? – колегите дружно се разсмяха, а после се опитаха да покажат, че са научили от мен някоя и друга българска дума – Това бъзик?
- Какъв ти „бъзик” – въздъхнах аз – Така си го представя човекът нашето бъдеще.
- Ама Стивън – ти си отличник, за теб винаги ще се намери място в лондонското Сити…
Но аз не ги чувах. Щом е за доброто на родината, никакви ситита не могат да ме спрат.

…На следващия ден почнах да се готвя – купих си гайда. Дали защото беше шотландска, или понеже аз съм си малко несръчен – не знам, но тя се извиваше в ръцете ми като октопода Паул и все се опитваше да ме удари по челото. Впрочем, на няколко пъти успя.
Реших, че мога да мина и без това, като се ограничих само с пиене на „Сто гайди”.

…След седмица колегата ми, младият лорд Рочестър, ме покани на гости в имението си – да поиграем голф на игрището до замъка им. Приех, а когато играта свърши, го попитах не може ли да ме уреди да издоя някоя овца. Понеже човекът искаше да вика лекар, обясних му какво бъдеще ни готви Премиерът и той кимна разбиращо. Дори промърмори нещо, но понеже духаше силен вятър, не разбрах дали каза „патриот” или „идиот”.
Издоих овцата и научих песента „Мери си имаше агънце”.

…Въпреки че до момента бях изучавал само финанси, започнах да посещавам лекции по ботаника. Така научих много за тревата – къде е най-сочна, за колко време се възстановява, след като е била опасана – и ред други неща, които на пръв поглед не са приоритетни за един икономист. Но аз вече бях преосмислил бъдещето си.

…Поръчах на шивача си да ми ушие ямурлук от най-фино английско сукно. Човекът – видял какво ли не през живота си – само кимна и учтиво ме попита дали смятам да се появя на бал, маскиран като Супермен. Потвърдих, понеже ме гледаше някак особено.

….После се обадих на родителите си, за да ги уведомя, че съм избрал кариерата на български овчар. Този път нямаше вятър и аз ясно чух какво каза тате. Определено не беше „патриот”, но вие ги знаете старите….

...Седя под ореха и гледам в екрана на лаптопа си. Добре, че имам уайърлес, а на покрива на кошарата съм инсталирал антена. Общо взето, трафикът е приемлив.
- Бечи, бечи, бечи…Сил ву пле - това отсреща е Жан (Иван де). Тъкмо завършило момчето Сорбоната и като чуло призива на премиера…

Изправям се, понеже е време за пладнуване. Кимам на Фабрегас и се провиквам:
- Бечи, бечи, бечи…плийз. Кам хиър, вашта…

Така де – и ние сме били в Европата. Но добре че беше премиерът - да ни върне към корените ни.
Друг на неговото място едва ли щеше да се сети.